СТРЕЛБА ПО НАШИТЕ ПОГРЕБАНИ СЪВЕСТИ

Стефан Цанев

(предговор към първото издание на "Нови задочни репортажи за

България - Когато часовниците са спрели" от Георги Марков - изд. къща

"П.К. Яворов", 1991)




Идвам късно. Човек трябва да отива при приятелите си навреме - или

никога.

Тази мисъл се вряза в мозъка ми, прекрачвайки прага на къщата, в която е живял до последните си дни Георги Марков в Лондон.

Качихме се на третия етаж. Мансардна стая.

- Това е кабинетът му.

Останах сам. Оглеждах се наоколо. Гледах с неговите очи.

Легло. Лампа над възглавниците.

Библиотечка. "Съвременник". "Септември". "Пламък". Български книги. Руски книги. Книги на английски език.

Бюро. Стол зад бюрото. Стар дървен стол.

В ъгъла пред бюрото - продънено кресло. За приятел. Един. (Може би там щях да седя, ако бях дошъл навреме.) Не посмях да седна.

Отсреща - гардероб. Няма дрехи. Пълен е с ръкописи. Архива му.

Върху гардероба съзрях оръфания калъф на пишеща машина. Приближих се като крадец. Свалих я. Сложих я на бюрото. Дълго се мъчих да я отворя. Отворих я.

Беше същата машина, на която пишеше в Боровец преди повече от двайсет години!

На валяка имаше неизваден лист. Пожълтял, смачкан. Два реда несвързани думи. Не думи - незвързани букви. Съжалявам, че не ги преписах. От него ли са - или ги е писал някой, който не знае кирилицата?

Извадих внимателно листа. Сложих нов. Ударих предпазливо по клавишите.

Оловните букви захапваха изтърканата лента, с труд ги откъсвах от там. Клеясалите лостове се прегръщаха един друг. Интервалът прескачаше през удар, през два - като сърце след инфаркт. Звънчето в края на реда не звънеше, цъкваше като спусък.

Казват, че пишещата машина е като куче - след смъртта на господаря си отказва да живее.

Бяха изминали 12 години, 5 месеца и 2 дни от деня, когато той за последен път е писал на тази машина. Дописал е последния от тези репортажи (може би). Тук, в тази стая. (Чувам нервните, неравномерни удари по клавишите.) Поглеждал е наляво през прозореца - сега малкият заден двор е покрит със сняг. Там той някога е садял домати. Пълно е с домати по магазините, но той ги садял упорито, ей така - може би те са били носталгичният мост между това дворче в крайния лондонски квартал и онова дворче в покрайнините на София, в Княжево, където се е родил.

Поетична бутафория?

Кой знае.

Никой не знае.

Не смея да легна в леглото. Страшно е да заспиш в леглото на мъртвец. Тук той е лежал след прострелването му от мистериозния чадър на ветровития лондонски мост Ватерло, тук се е мятал в треска цяла нощ, преди да го изнесат през тази врата, през която влязох.

Може би тогава - през тази нощ, - трескав, обладан от предчувствия и видения, се е добрал до пишещата машинка и е написал онези несвързани думи?

Какво е искал да ни каже в предсмъртните си часове?

Последни думи към майка си?

Проклятие към убийците си?

Имената им?

Завещание към дъщеря си?

Или дълго скриван плач по България?

Отворих гардероба и започнах да се ровя в дебелите папки с ръкописи. До разсъмване четох тези репортажи. Те са двойно повече, отколкото влизат в тази книга. Като глас от гроба чувах гласа му - заклеймяващ, саркастичен, възторжен, глух, глас на прокоби и болка, глас, който произнасяше и моето име. Защищаваше ме. От тук. Далече от България. Тогава.

Аз - колко пъти съм го защищавал? Тогава. Далече в България.

Седнах на бюрото. Да го защитя. Поне сега, днес - 10 февруари 1991 г. Не измислих нищо ново освен измисленото отдавна: за писателя гробът е като окоп, от който той продължава да се сражава.

Метафора.

За Георги Марков обаче това се оказа не само поетическа метафора. Днес, 12 години след смъртта му, той е най-търсеният, най-четеният писател у нас. Дори и мъртъв - той продължава да върши своята работа.

Повече, отколкото я вършат живите.

...В тъмна доба, в нечакан час ме събуждат нервни, неравномерни удари по клавишите на пишеща машина - там, дълбоко долу, под земята.

Като стрелба по нашите погребани съвести.