Инфо За UK Новини Списание Обяви Продавалник Ипотеки Старт Строители Жълти страници Търси
Резултати от 1 до 6 от общо 6
  1. #1
    GalyaR
    Guest

    По подразбиране Тюрлю гювеч от ...

    Този пътепис е предназначен за литературен форум. Рискувам да го публикувам и тук, като се надявам да не съм досадила.


    Тюрлю гювеч от тайландско блюдо с японски финес, норвежки вкус и българска салфетка

    „Всички Premium passengers с предимство оттук, моля. Останалите в този коридор.“ Деление. Вечното деление – по касти, по авоари, по красота. Шантави, макар и клиширани мисли, които всеки път ме нападат, когато пътувам. Особено със самолет. Делението в условия на презокеански полет е още по-фрапиращо. Както в момента, докато влизам в търбуха на огромния Boeing, а неписаните изречения върлуват необезпокоявано в мозъчната ми кора.



    Дестинацията Токио – Лондон се взима за „скромните“ 12 часа, така че имам на разположение достатъчно време да гледам филми, да чета, да мисля, да пиша... Последното е особено противопоказно, особено когато навираш словообразуването си в чужди черепи както се случва сега, но черепите сами си навират пръстчетата между пантите, така че хак им е.

    Да се върнем на полета от Далечния изток къмто Албиона. От завръщането започвам винаги, обаче. Сигурно ще да има някаква причина, но тук психолозите имат думата. Този път скитането ми не е частно, което не ми пречи да използвам всяка свободна извънработна минута за дишане. Сега ще имам на разположение цели 720 на мое разположение. Изолация във въздуха, без достъп до Матрицата. Отварям лаптопа – обещала съм пътеписание, а и самото писане е взаимна любов, така че не ритам особено. Бучвам слушалките в Entertainment Center-а, иначе казано пулта за забавление. Adele. Тъкмо ще си оправя пропуските в музикалната култура и нашумялата британска звезда...

    Поднасяне на първо питие. Искам уиски, макар че душа давам за една Бургаска мускатова и шопска салата. Не се шегувам. Боя се, че British Airways няма да съумеят да изпълнят скромното ми желание, така че ще се задоволя с шотландското малцово The Glenlivet. Их, ама колко си приличаме с тая нация. Уникалните гайди, яките питиета, стиснатостта, планините... Много ме кефи тази земя. Тя... Опс, направих тюрлю гювеч.

    За да стане хептен здрав тюрлю-гювеча, ще кажа че в Тайланд алкохолът изобщо не е на почит. Защото преди Япония се „отбих“ за седмица през Pattaya, където фирмата ми има офис.



    Това, разбира се, не е офиса, но е официалната картичка на Тайланд – удоволствието. Евтиното. Не по-евтино от евтиния живот на местните. За да стане съвсем тюрлю гювеч, след Япония – още не съвзела се от културния далекоизточен културен шок, ми се стовари северния такъв. Норвегия.



    Оставям я настрани засега, защото дори моят хаотичен мозък има предел на хаотичност. Сигурно ще допусна грешка, ако я набутам в това писание, но това да ми е кусура. Та по повод алкохола отварям първата скоба...

    Събираме се на вечеря тайландският екип и моя милост. От който екип в един момент се усещам, че само аз пия. В случая бира. Нищо драматично. Но единият от колегите се беше притеснил по едно време дали съм добре, а аз гледам тъпо и нераазбиращо. Впроследствие Кевин, чистокръвен англичанин, работещ от няколко години в Австралия и Азия, поясни, че те не пият. И наистина не пиеха. Нямам обяснение защо... Може би климатът не им позволява. Защото там задухът е жесток. Пет минути след баня и вече съм мокра. Варя се в собствен сос. И хем съм в дъждовния период, слънце няма грам. И пак пукясваш. Да, ама не е от климата. В Япония беше в пъти по-гадно. Не ще да е от това. Там щях да баялдисам по едно време. После що ползвали ветрила, дори и мъжете. Да, ама японците пият, та пушек се вдига. Кой да ти каже къде е истината. Щото като иде реч за опознаването на тези нации, нещата придобиват хлъзгав характер. Една приятелка казва – абе азиатци. Фафли! Близки една до друга нации, а различни та различни.

    Първото, което те поразява в Тайланд, е пищността на храмовете



    а животът им безкрайно евтин. Във всеки един смисъл.



    За сметка на тях японските храмове имат изключително изчистена линия, дървото при тях е водещо, а златото и скъпоценните камъни са концентрирани само и единствено върху Буда...



    За сметка на това пък в Норвегия има още по-малко. Злато не видях, но видях най-жестоките природни красоти и най-жестокия по скъпотия стандарт в света (и в скромния ми живот, разбира се).



    Бях на косъм да хукна в разсъждения относно право-пропорционалната връзка природа – цена, но ще се изгубя, толкова е сложно. Особено като имам предвид нашата природа и престъпно ниската ни цена като нация. Подминавам темата. Засега. Смятах, че Япония е потресаващо скъпа. Лъжех се. В Норвегия е потресаващо скъпо. За Япония малко по-нататък, за Норвегия хептен ако стигна до нея, но то при мен ред и подреденост за доста относителни понятия. Та за Тайланд като за Тайланд...



    Първа асоциация – секстуризъм. И се оказа напълно вярна. Само за мъже, обаче. Е, и к’во правим хетеросексуалните тогава? Обикаляме... Обикаляме, когато имаме време, но аз винаги го намирам. Като чуя култовата фраза „Нямам време“ и се изприщвам. Великолепно бягство от отговорност, но това е много различна тема. Точно толкова различни, колкото са Тайланд, Япония и Норвегия. Та да се върнем на Тайланд...



    Изумителен. Не за друго. Не си подготвен за лудницата след подредената Англия. Не си подготвен за сблъсъка с тропическата зима. Няма грам слънце. Тежко небе. Сякаш четеш Яворов. И в следващия момент – Шехерезада. Екзотика. И тази дума искрено подхожда. Констрастите са великолепни, но могат да убиват. Както в една много простичка ситуация. Ситуацийка, за която на никой не казах, да не си панирам приятелите. Екзотика... Та.

    Планирала съм Банкок. Почивен ден. Пълен релакс. Наемам такси от Патая, с уговорка да ме чака и да ме върне. Както казах, евтино е. И както всяко евтино, дяволски несигурно... Шофьорът друг, не уговорения, не говори бъкел английски. И се прави на още по-зальохан, отколкото е. Пози. Не на мен тия бе, човече. Аз съм наивна, но имам индиански инстинкти.

    Паркира чилякът в началото на Банкок и почва да иска цялата сума. С явното намерение повече да не се върне. Ей, като кипнах! Де що английско възпитание (вродено, не по местоживеене) имам, му падна лустрото и прабългарската ми кръв се разбесня. Ако цитирам как започнах да врякам в Тайлански стил с речника на Митко Динев, ще ми изтрият материала от публичното пространство. Имате богата фантазия, представяйте си.

    Пъхнах му достатъчно пари, заявих му – за повече претенции шефа ти да дойде в хотела, и хукнах навън, достатъчно сгорещена. За да налети на отворената врата друг откачен тайландец, на мотор. Почти като това мое такси в Патая, което бях наела.



    Купонът беше велик с него, само нерви да имаш къде се навира и с каква скорост.

    Но този купон в Банкок не беше забавен. Щото тайландецът хитър. Слава Богу, човекът си беше жив и здрав от падането, но след като се изправи от земята, реши, че му е паднала в ръчичките златната кокошка – чужденка, не знае език, набутала се е дето не й е работа... "Айде, ще ходим в полицията." Бе как Полиция бе, чоджум? Тоя май иска втора порция Митко Динев. Да не говорим, че ако се търси щета – каквато дори нямаше – тя е от другото превозно средство. Но Тайланд и застраховки – айде холан. Да не говорим, че катастрофите в тази страна имат измерения на война. Просто е анархия...

    Тук е момента да споделя, че навъпреки липсата на правила лично аз не съм виждала по-полицейска държава от Тайланд. Не броя военните хунти, естествено. Но бях впечатлена. Снимки при визата, снимане при влизане в страната, (в Япония взимаха и пръстови отпечатъци), подробно дефиниране на маршрута и СЛЕД напускане на Тайланд чрез попълване на емиграционна карта, закопчана за паспорта ти до излизането от страната... И това е туристическа държава, тоест предполага се да е по-либерална, ама не би. Явно кошмарният трафик на дрога и жени ги е направил такива. Не знам дали е за добро. Сигурно е за добро. Много щекотлив въпрос, когато иде реч за контрол на личните свободи, на който лично аз нямам отговор.

    Само че аз нямах никакво намерение да пробвам Тайландската полиция. Без език, без реална подкепа – щото фирмата няма да се изтрепе да ме спасява, аз не съм англичанка, без езикови познания, без национална гордост – щото не вярвам българското посолство да се изтрепе от своя страна и то да помага. Така че трябваше да се измъкна и то САМА. Да, ама човекът не беше на същото мнение и започна да ме преследва с мотоциклета си. Аз пеша, той след мен. Дееба и купона, без извинение...

    Всъщност, бая се втрещих вътрешно, но знаех, че трябва да се справя. НЯМАХ избор. Този тайландец беше израсъл вероятно в една от къщите, които съзрях по време на обикалянето ми по каналите на Банкок



    ама той не отчита, че аз съм израстнала на Балканския полуостров и съм преживяла последните 20 години една необявена война. Ай сиктир, ще ме плашат те мен.

    Всъщност, ние често имаме високи претенции колко сме оправни, ама не съм убедена доколко те имат реално покритие. Боя се, че с подобни „шансове“ малцина ще се „похвалят“. Не си и даваме сметка колко сме крехки и как едно действие като това може да ти разруши живота. Щото оправия няма, докопат ли те... Много съжалявам за малшанса на тайландеца да издои златната си кокошка, но може би всичко, което притежавам, е умения за оцеляване – извън биологично заложените – и съм го придобила от Планината. Когато оцелееш сам изгубен в дън гори тилилейски или висиш над пропастите на Пирин и Стара Планина, без да ревеш да те спасяват, ще се оправиш и в най-безумните ситуации без оглед на местоположение в света...

    Апропо, във връзка с историята едно впечатление да споделя, лично мое наблюдение. Казват, че тайландците са една от най-усмихнатите, любезни и сервилни нации. Вярно е. Думата е точно (и единствено) сервилни. До момента, в който не изгубят интерес от теб. До момента, в който не ги сравниш с японците. Те, японците, са НАИСТИНА учтиви. Имало е един-два пъти, когато нервите ме напускаха в Япония (или в повече ми е дошло всичко и тогава минимални неща те вадят от релси, или просто съм се превърнала в постоянен идиот). Ами как не ми се намръщи дори за момент съответния японец? Пардон, един японец ми се намръщи, ама невидимо уж… В самолета от Банкок до Токио. Седеше чинно до мен и работеше като роботчик на лаптопа си. Не спря седем часа. До момента, в който най-нахално не му поисках химикал за малко – моят спря докато си попълвах имиграционната карта за пред японските власти. Погледът му ако можеше да говори, щеше да ме постави на колене с царевични зърна под тях.

    Просто липса на толерантност при непрофесионализъм. Всякаква друга толерантност е налична, тази не. Апропо, една нощ в Италия по време на друга командировка ми се наложи да работя цяла нощ, за да сколасам със сроковете на японците, само защото невидимо ми бяха скръцнали със зъби. Извинения за непрофесионализъм и несериозност НЯМА. Апропо, на аерогарата в Токио видях как се тича, докато се работи. Повтарям, ТИЧА. Но това после.

    Та преследването. Не му се отвори парашута на чиляка. Мозъкът ми щракаше сякаш вися на скалите на Типиците и не разчитам на никой, освен на себе си и Бог. Той очевидно нямаше да зареже мотора – щото щяха да му го копнат веднага. След няколко неуспешни опити за изплъзване на първото кръстовище слязох на платното, влязох в насрещното движение, хукнах между колите и се озовах на отсрещната страна. Първото свободно такси – хванато почти на магия – подаване на заповед за двореца, със съответната разпечатка в ръце, и облягане назад с разтреперани крайници. Успях. Чист екшън. Но това е положението. Или се справяш, или с теб се справят. Законът на джунглата. Последва Банкок...



    Огромният метрополис е разположен в басейна на р. Чао Прая, която формира голяма делта преди вливането си в Банкокския залив, на 30 км южно от центъра на града. Това е причината Банкок да стане известен като "Венеция на Изтока", поради многото канали, които разделят сушата на малки късчета. Няма толкова блясък, колкото там съм виждала. Сещам се за един руски филм, „Диамантената ръка“. Култова лента, но не за уникалната игра на Юрий Никулин иде реч, а за реплика на социалистическата лелка, искаща материал относно Запада. Ключовата реплика: „Град Х – град на контрастите.“ Ох, просто си я представих цветно как размахваше пръст!

    И директно ще я изплагиатствам, защото Банкок е изключителен град на контрастите. Дворецът Grand Palace, където се бухвам още в началото и след екшъна, е знаков за града.



    И както се бухвам, така и зяпвам. Хубаво, че носех черни очила, защото в един момент ме заболяха зениците от блясъка. А голямата част от хората тук живеят толкова мизерно, че не е истина. А на тях не им прави впечатление. Тоест, прави им – доколкото да имат хляб. Молят се в храмовете и на Буда, почитат краля си – култът към личността тук е на сериозно ниво, за обида към неговата фамилия се влиза в затвора, трудят се колкото да имат за хляба – този хляб често расте в реката, в задния им двор, и вероятно се чувстват щастливи. Или поне го излъчват.



    Иначе казано в грубо прагматичен и атеистичен стил, щом нещото помага да изживеят с достойнство един наистина труден живот, нека. Който труден живот се вписва перфектно със своята противоположност - Wat Phra Kaew, Храмът на Изумрудения Буда. Всъщност издълбан от нефрит и е само 70см високи. Въпреки малкия си размер, това е най-свещеният храм в Тайланд. Снимките са строго забранени, но дори входът дава идея за пищността отвътре...



    Блясък, блясък, блясък. И на този фон искрени молители. То фалшът се усеща и с порите си, когато се отнася до вяра. Да ме прощава пловдивския митрополит дядо Николай, ама такива келемета с Ролекси като него, а раздаващи правосъдие над миряните бетер православен Буда, само може да ме накара да бъда груба. Друга и дълга тема. Да се върна на Банкок...

    Няма фалш. Будистите имат странно-мълчаливо излъчване. Но не стресиращо. Ужасно ме измъчваше езиковата бариера, иначе щях да ги заговоря. Обредите им са мълчаливи сами по себе си, макар че те не отказват разговори. Но откъде думи...



    Докато текат церемониите, никой няма достъп до храма. Респектът тук е изведен до сериозни висини, не на думи. Но все пак за респект към туристите, дошли от майна си Райна, затова са ни оставили прозорец. Да зяпаме, да чувстваме. Или само да снимаме, с което после да се фуклявим. Разни хора, разни идеали или каквото там... А после искрено и дълбоко се зарадвах на съвсем случайния скромен обяд с чаша чай, който имах шанса да вкуся. Този храм специално е от ранга на нашия манастир Св. Иван Рилски – огромен и свещен за будистите, не само от Тайланд. Вероятно имаха някакъв празник и бяха приготвили нещо като нашите обредни курбани. Наредих се и аз на редичката и взех паничка „евтин“ ориз.



    Не, че не можех да си платя много по-прилична храна. Просто усещането е изумително. Дава смирение, което уж искаме, но ни е непостижимо. Помислих си колко исках (и искам) да отида в Тибет. Но какво ще открия там? Хубаво е да си дадем сметка кое ни прави щастливи. Те хората са го казали – в малките истини се намира живота. Ама кой да слуша. Ние все Големите търсим.

    Една от малките такива намерих на тайландски остров, по-точно по пътя за него. На една лодка, без кьораво предпазно средство, абсолютно освободена от цивилизация, от усещането за минало и бъдеще. Бях никоя и никъде.



    В Тайланд усещането за сигурност е нулево. И ти дава страхотно усещане за риск, носещ живот. Друг е въпросът, че животът на ръба не носи щастие... Да бъдеш на острието предизвиква импулс за живот. Дългото време там убива...

    Схваната съм окончателно. Все още съм в самолета от Токио. Поръчвам си още едно малцово, белким се осеферя. Зареждам Pink Floyd и A foot in the Door. В това кресло, колкото и да е удобно, колкото и да те глезотят с филми, музики или хапване, можеш да луднеш за 12 часа. Както и да се въртя, едно кресло е само, мамка му. Което ми напомня за стаята в хотела ми в Йокохама. В такава кутийка в живота си не бях спала. Ми тя долу-горе колкото висопланинската ми палатка беше...

    Всъщност, бях потресена. Много моля, не говорим за евтино хотелче в покрайнините на Йокохама, а за стая в ето такава сграда в световния корпоративен център Mirato Mirai.



    Трябваше ми много малко време, за да проумея с личните си сетива, че думата за тази нация е една. СКРОМНОСТ. Една доста позабравена по нашите западни ширини. Сигурно звучи странно на фона на тези небостъргачи, но е факт. Защото луксът е заблуда. Лукс НЯМА. Разбира се, далече съм от мисълта, че няма Пещери на Аладин. Просто всичко е сведено до НЕОБХОДИМОСТ. Очевидно е необходимост да преспиш в този световен корпоративен център, но не ти е необходима стая от 40 квадрата. Стигат ти и 10. Не можех да си отворя огромния куфар. Не се шегувам...

    И едновременно с това имаш ВСИЧКО необходимо в стаята. И извън нея. Независимо, че тази необходимост е порядъчно скъпа. То щото още не бях видяла стандарта в норвегия, ама нейсе. Та да пиеш бира за 7 евро... Аргххххххххх! Само не ми казвайте, че бирата не е необходимост, щото ще ви плювна! Щото няма ракийка, де...

    И хем съм свикнала на ужасно високия английски стандарт и пак ме втресе. Хеле пък след Тайланд и пиршеството от въздух, дадено ти за лично ползване



    клаустрофобията от затворените помещения в Япония може да те задуши. Миниатюризацията е сведена до съвършенство. Във всяко едно отношение. Как се оправят, акъла ми не го побира. Аз не мога така, признавам си... Не че не мога, мога всичко. Доказано. Но душата ми иска онази Рило-Пиринско-Родопска шир.

    Но тe точно затова са богати, и ще бъдат такива, и ще се изправят от всяко бедствие независимо от последиците, защото са СКРОМНИ и адски СЪВЕСТНО работят. Апропо, ние не можем да оцелеем там. Днес попаднах на великолепния цитат от Константин Павлов: „Ако минералната вода осъзнае своята полезност, тя ще се превърне в отрова в мига на суетното си себепознание. Човек не бива да се вглежда в добрите си качества. Човек носи отговорност за пороците си, а не за добродетелите си.“ Този човек със сигурност е бил японец.

    Всъщност, още с пристигането си на летището в Токио ме грабна един факт, за каквито факти четеш в книгите. Там видях как се тича, докато се работи. ТИЧАТ бе. Първо, ме стресираха като ни подредиха в редичка за автобуса – самолетът ми от Банкок закъсня и пристигнахме по нощите, та автобус вместо влак. На спирката – обслужващ персонал. Не ти дават да си пипнеш багажа за качване, те правят всичко. От теб се изисква единствено да спазваш правилата... И тичат. Дойде изневиделица един друг автобус и тези пичове го омотаха буквално за минути. „Хай, хай“ с войнишки тон и все в порядке за минути. Друг простичък факт – беше се счупило крачето на куфар – случаен пътник. Пред очите ми дохвърча хубаво тиксо и започна едно омотаване с темпо, от което ми се събраха очите. Като резултат човекът можеше да си продължи пътя по-спокойно. Тук асоциирам Централна автогара София, но това е друга история... Както е друга история самото Токио.



    Това сигурно не ви прилича на Токио, нали? Но е. Това е императорския дворец. Скромен и стилен. Думата просто е една – КЛАСА. Не чалгаджийска. Вместен без проблеми в корпоративния стил на японската столица.



    Колкото и странно да звучи, двете не влизат в никакво противоречие. Точно наобратно, разбиващите с духа си будистки храмове са водещото началото на японската хармония.



    Всъщност, преди Токио беше Йокохама и тежките срещи, които ми предстояха. И безкрайно различния бизнес-етикет, с който трябваше да се справя. Поднасяне на визитни картички – цял роман. Етикет при комуникиране. Дори обръщението Galya-san в писмата ме вцепеняваше. Вече му свикнах, но...

    Но има още един анекс, от който се оПЪНвам. Жените в Япония не са на почит като професионалисти. Като майки, като съпруги – ДА. Бизнес кариера – не. Странно, но факт. Сигурно има обяснение за тази старомодност, но тя ме стресира. Разбира се, винаги има изключения, но... А аз съм се набутала в Меката на мъжете – петролния бизнес, където жените са бетер белите лястовици, плюс инженерен профил, плюс управление на мощен и отговорен проект. И се чувствам адски неуверена от всичко, което ми се случва. Но... Няма но. Вкарваш прабългарския си характер, стисваш зъби и точка.



    Тук отварям една малка скобичка...Имах бойната задача от много близък приятел, когато се кача на най-високия небостъргач в Япония, да извикам разни нескромни неща. Аз знам за доброто сърце, с което това беше поръчано. Както и сигурно изглежда респектиращо (отстрани) как се достига за по-малко от година от стълбите на Trafalgar Square с един паунд в джоба, където дращиш стихове и стискаш зъби да оцелееш, до управление на огромен проект с участието на Japanese Gas Corporation и срещи в небостъргача им в Йокохама.



    Не можах да извикам. Не че съм и опитала. Просто познавам преходността на видимото. Защото съм била по-ниско и от дъното. Защото съм падала от високо с разбит череп. И непрекъснато си повтарям онази приказка „И това ще отмине“. За пръстен не знам дали ще си направя, но тази мисъл е изографисана в подкорието ми. И не си позволявам да забравя онова, което ме е крепяло жива, когато съм била умряла. Щото то не е функция на успеха. Нямам нито един имот, пари също не се намират заделени – все ги намествам по предназначение, но приятели имам. Знам го.

    Затова вместо да лаская егото си – то тая суета нас все ни погубва, ама пуста човещинка, мамка му – написах разни неща и ги окачих пред един храм. Едната табелка в седем думи, което ме изразява.



    Окачих пред един от свещените храмове в светилището на Япония Kamakura. Нямам никакви скрупули в произволен храм в света да се помоля за благоденствие на хората които обичам.

    Kamakura… Страхотна обител. Независимо от неминуемия комерс, който допира тези места, но японците не са го опростачили. Като се започне от огромната статуя на Буда – инженеринговите решения за построяване и пренасяне на такъв колос са предизвикателство, но са се справили, естествено



    и се прескочи през многовековни храмове, запазили патината на времето си



    докато се стигне до изключителната флора, от която зяпвам. И точно както в хайкуто от Исса:

    Под зимното слънце
    язди на кон
    мойта премръзнала сянка.


    така и аз мълчаливо бях, само че разтопена от РЕСПЕКТ.



    Само седмица по-късно замръзвах по фиордите на Норвегия. Не съм искала да ги събирам на куп всичките пътувания, просто се случи. Този фантастичен уикенд със сина ми беше планиран с месеци, Азия се набута неочаквано, ама дай Боже все такива неочакваности. И там, сред изключителната красота на Берген



    страховитите тунели и умопомрачителните фиорди, едни мисли като ме налегнаха...

    Няма бедна и мързелива нация. Няма. Всичко е оправдание за беднотията. И мързел. Така, както е оправдание да имаме кенефи за градски тоалетни, а в Япония уличните са такива.



    Вярно, японците и норвежците адски много работят. Ние мърморим. Мърморим против тоя, оня. Мърморим против изложбата, дето ни представила като турски клозет – пък човека беше учтив, изрисувал я беше чиста. Мърморим. И не работим. И сме евтини. А тези хора точно обратното... И друго ме порази. Което отдавна знам, но сега осъзнах. Можем много да говорим за човешките постижения. За Природата не можем. Просто мълчим. Аз също мълча в момента. Тя сама говори.



    Скоро се зачетох в лекции на Учителя Дънов. Той едни простички неща говори. „Човек е заложен да живее там, където е роден.“ Спирам до тук с цитата, че ще ме разсипят от критики и атеисти, и демагози, щото цитирам „сектант“. А всъщност, Мъдрият Човек говори Големи Истини, ама щото не се вмества в стереотипи, голямото Плюене е факт. Друг е въпросът, че ние всичко приемаме първосигнално.

    Та всъщност исках да кажа съвсем непървосигнално, че да живееш (да живееш има твърде много и различен смисъл) там, където ти е корена не означава да не си отворен към света. А ние сме много, много тясноскроено българите. Не, не сме най-красивата държава на света. Светът е едно безкрайно по-богато място. В пъти по-изумителни места. В пъти по-впечатляваща култура. Излишният патос в патриотизма само вреди. Но това мое мислене не ми попречи да подаря БЪЛГАРСКИ дарове на японците и да говоря за България, а не за Великобритания. Аз работя с цял свят, но никъде и по никакъв начин не крия и няма да коя съм. Както не ми пречи и всеки ден да виждам във всеки облак върховете на Пирин... И да знам, че там искам и там ще умра. Но преди това искам да живея.

    Млъквам. Не успях да разкажа за изключително тежката езикова бариера в Япония - да бяха ми го казали, щях да обвиня в грозна лъжа автора, но е факт, че английскоговорящи японци имаше страшно малко. Говоря на улицата... И какво изчанчване беше с храната, и с пътуванията - никакъв дублаж. И изключителната им любезност, без оглед незнание на език. И още милион детайлчета за Тайланд. И масажите. И зяпването от Норвегия, за мея просто оставих картините да говорят. Нищо, другия път. Бях млъкнала...

    Вероятно дължа извинение. Не планирах такъв тюрлю гювеч. Моля за прошка! Ако е възможно, искам да я поднеса в компанията на известно количество мускатови ракии и огромна салата с розови български домати.


    Галя Радева – Рейни
    London – Bangkok – Pattaya – Tokyo – Yokohama – London – Bergen – London

    P.S. За тези, които се интересуват, това са всичките албуми с много, много подронбности:

    Facebook
    Facebook
    Facebook
    Facebook
    Facebook
    Facebook
    Facebook

    Благодаря ви за времето и вниманието!

  2. БЛАГОДАРЯ Мила, Charlotte, mila_2, victor07, pavros and 4 others thanked for this post
  3. #2
    Banned forever Аватара на Arthur's Sword EXCALIBUR
    Регистриран на
    Sep 2007
    Град
    Yorkshire
    Мнения
    11 255
    Post Thanks / Like

    По подразбиране Относно: Тюрлю гювеч от ...

    Малко сладникаво написано, но като цяло е интересно.

  4. БЛАГОДАРЯ няма thanked for this post
  5. #3
    GalyaR
    Guest

    По подразбиране Относно: Тюрлю гювеч от ...

    Усмихна ме. За пръв път получавам критика и мнение за сладникавост в писанията си, но с читател не се спори, само се благодари. Така че - сполай!

  6. #4
    Banned forever Аватара на Arthur's Sword EXCALIBUR
    Регистриран на
    Sep 2007
    Град
    Yorkshire
    Мнения
    11 255
    Post Thanks / Like

    По подразбиране Относно: Тюрлю гювеч от ...

    Твърде хаотично пишеш - на няколко пъти споменаваш, че ще разкажеш за нещо си после, ама то човек се губи и така и не се разбира, дали си описала въпросното после или не. A и доста често се хвалиш, че носиш на пиене... и между впрочем, защо толкова често използваш реплики от рода на "Мамка му"? Мислиш, че така става по-колоритно? По-българско звучащо? Или просто пълнеж? Все пак за един пътепис критериите на оценяване са други.
    Като игнорирам дразнителите, остава все пак нещо и за четене де

    Снимките са много хубави. И тези във facebook.

  7. #5
    GalyaR
    Guest

    По подразбиране Относно: Тюрлю гювеч от ...

    Ако тръгнем да си обясняваме стила, загубена работа ще да е. Няма как да се харесаме на всички. И не бива. Радвам се, че си намерил нещичко все пак. Благодаря ти за вниманието.

  8. БЛАГОДАРЯ Arthur's Sword EXCALIBUR thanked for this post
  9. #6
    Нов потребител
    Регистриран на
    Feb 2012
    Мнения
    16
    Post Thanks / Like

    По подразбиране Относно: Тюрлю гювеч от ...

    Хубави снимки.
    Слабо заглавие. Текста не прочетох...

Информация за темата

Потребители разглеждащи тази тема

В момента има 1 потребител(и) разглеждащ(и) тази тема. (0 регистрирани и 1 гости)

Подобни теми

  1. Гювеч.вицове
    От Чудомир във форум Вицове, забавни истории и линкове
    Отговори: 18
    Последно мнение: 06-09-2010, 05:54
  2. Лондон забрани гювеча
    От token70 във форум Общ форум
    Отговори: 0
    Последно мнение: 16-10-2009, 18:53
  3. Къде може да се купят гювечета?
    От nikolayN във форум Кулинарен кът
    Отговори: 14
    Последно мнение: 10-03-2007, 12:09
  4. От гювеч.вицове
    От Чудомир във форум Вицове, забавни истории и линкове
    Отговори: 2
    Последно мнение: 06-05-2006, 22:50
  5. Агнешко в гювече
    От Роси във форум Кулинарен кът
    Отговори: 1
    Последно мнение: 15-03-2005, 10:29

Отметки

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си
  •  
Top Worktops
eXTReMe Tracker