Инфо За UK Новини Списание Обяви Продавалник Ипотеки Старт Строители Жълти страници Търси
Резултати от 1 до 1 от общо 1
  1. #1
    Старо куче Аватара на Wolf
    Регистриран на
    Jan 2007
    Град
    Somewhere in the dark...watching you
    Мнения
    5 462
    Post Thanks / Like

    По подразбиране Последният Лов

    Предлагам ви първа част, от последния си проект(един малко по-дълъг разказ), над който работя вече доста време. В отделна тема, можете да излагате коментарите си за това, което ще прочетете по-долу.

    Към коментарите

    Тук е мястото да благодаря на Mystic, Charlotte, RNOH и всички останали, които ми помогнаха да се справя.

    Пожелавам ви приятно(надявам се) четене


    Последният лов



    Времето бе относително, мъгляво понятие, което някак си получаваше ритъм от забавените удари на сърцето. Всъщност, състоянието което представляваше в момента, нямаше никаква идея, какво е сърце. Беше свързано по особен, напълно незнаен начин с тоя сърдечен ритъм. Ако в комфортната безплътност, в която се намираше, имаше някакви условности, каквито са измеренията, то те идеха имено от това леко, заглъхващо пулсиране. Не присъстваше никакво чувство за пространство, защото нямаше форма. От нищото в което като призрак се криеше духът му, дойде идея за някаква посока. Заедно с нея, мъглявите симптоми на усещане очертаха нова реалност. Ефирната му безплътност, по силата на някаква напълно неизвестна воля, започна да я изпълва. Усети деликатната и покана, като подтикваща, безтегловна ласка. Не беше нареждане, просто воля. Да премине от това което беше, в друго. Много неразбираемо, но далеч по-различно състояние. Притежаващо форма. Усещанията му донесоха, че формата, която започна да изпълва може да се променя...

    Пренесе се. Същността му се наля. Изпълни границите на безжизненото тяло, внасяйки играта на живота там, където допреди това бе спряла. Любопитно се разпростря в пределите на новото си състояние. Установи контакт с волята управлявала го, преди да се завърне. Само нищожно късче време му стигна, да отвлече в същността си шегата на егото, градила духовните модели тук. Преди.

    Веднага почувства, че тази воля не беше единствена. Имаше и нова, различна. Размести я. Смеси се с нея, поглъщайки знанието и, разпознавайки полюсите и, откривайки есенцията на чувствата и.

    Започна да обзема и превръща в себе си, желанията властвали над границите на това тяло. Достигна спомените му, докосна ги и ги разтвори. Върнаха го, много удари на сърцето, назад. Към времето от което идваше. Ако времето имаше някакво значение. Там откъдето започна всичко. С другата воля.

    В безмълвието, като несигурен мираж се раздвижи далечен спомен за натрапчиво понятие, наречено звук. Брутално понятие. После, плахо и несигурно изпъплиха цветни тонове и пренесоха контурите на видения от облика на изминалото. От мрака на замръзналата им същност, деликатно се появиха тънките нишки на усещанията. Неравният, гъргорещ тътен, идещ от спомена, започна да придобива други очертания, различни симетрии и чувство за време. Превърна се в сърдито боботещ четирилитров мотор на скъп двуместен Вранглер, носещ се всред дивия планински пейзаж наоколо.

    Засънува спомена...

    Мощният джип бавно напредваше по калния път нагоре към планината. Картината наоколо ставаше все по-дива. Дълбокото зелено на горите край тесния планински път, отмиваше разпилените късове мисъл – останки от забързания живот на големия град. Отляво, борейки се с волана, стоеше Хари. Щом опасно завитите в калта участъци отстъпеха пред по-сухи площи, подмяташе къси шеги за жени и пияни шофьори. Беше ранна есен, но в безкрайно-големите планини, есента не беше дълга. Бързаше да наводни и без това богатия на влага, огромен район. Смесените гори наоколо не бяха започнали да сменят цвета на премените си, но във въздуха витаеше оня непогрешим есенен аромат на билки и горски плодове, който подсказваше че късото лято си е отишло безвъзвратно.

    След много увещания беше приел поканата на Хари ван Арсен за този ловен излет. Надяваше се, че ще бъде интересно. Не си падаше по подобен род преживявания. С течение на времето обаче, се научи да прави малки компромиси за близките си приятели. Погледна към Хари. Малко след петдесетте, червендалест и засмян с добре поддържани мустаци и дяволит син поглед. Винаги готов за поредната шега.

    Хари беше от семейните му любимци. Неговите и на Илона. Когато обвиняваха Хари, че е позакъснял плейбой, той неизменно отговаряше, че има достатъчно есен в живота му, та да навакса. Хари беше човек, за който след адвокатската практика, на първите три места в живота му, се нареждаха жените, хаванските пури и бохемските вечери. Ако имаше спорт с който спътникът му да се гордее, това беше ловът. В богатата му, отдалечена от огромния град къща имаше повече ловни снимки и трофеи, отколкото Доминик бе виждал някъде, през целия си тридесет и четири годишен живот.

    Хари беше любимец на Илона с великолепната си способност да я ухажва и глези. Подкрепяше това, радваше се и му се възхищаваше. Хари, както винаги, се появяваше на гости с нова приятелка. Обикновено двадесетина години по-млада от него. Край тях неизменно витаеше празничната атмосфера на новия флирт. Обожаваше да слуша смехът на Илона, ехтящ в уютния им хол. Харесваше до вманиачаване аромата от пурите на Хари. Възхищаваше се от великолепното му чувство за хумор, естествено надарено с елегантност и такт. Беше състояние на природата, придобито през дългите години практика във висшето общесво.

    Свирепо тръсване насилствено прекъсна потока от мисли. Засмя се дочувайки:
    - Мислиш ли, че можеш да отложиш дрямката за след вечеря?
    - Само ако доживеем вечерята – подхвърли и двамата неистово се разсмяха.

    Пътят мина през буен, но плитък поток и огромни ивици вода се разплискаха от двете страни на джипа. Моторът сподавено изкашли, после колата мощно дръпна нагоре по чакълестия бряг и продължи в дълбоките кални коловози на планинския път.
    - Тоя път мисля да не се връщаме празни – пак подметна Хари и ловко заобиколи
    върха на повалено напреки на пътя дърво. Многозначително го погледна.
    - Зависи...- промърмори го, без да крие съмнението си – те са
    доста предпазливи животни, няма да е лесно. Все пак няма да ни е за първи път, да се върнем празни, нали?
    - Ти си непоправим – Хари поклати глава и се сасмя тихо – но за едно си прав,
    ловът не е поръчан, ха, ха...

    Достигнаха подножието на планината и спряха да погледнат картата. Оставаха им не повече от 7 мили до ловната хижа. Слънцето вече се спускаше към вечно заснежените куполи на скалистите върхове и редицата им заплашваше скоро да осече със замах, последните проблясъци светлина. Гората надвисна застрашително над джипа. Доминик леко потръпна от чувство за несигурност. Поеха отново и след около час подскачане и борба с калта, в светлината на фаровете се показа целта им. Заслонена уютно в подножието на огромен скален слитък се намираше планиска хижа - базата за ловни излети. Беше двуетажна, направена изцяло от дърво. Имаше просторна и гостоприемно огряна от запалени фенери, веранда. Хари зави и паркира джипа до другите коли отпред. Отегчен от шейсетте мили горски път, Доминик изскочи пръв, затвори припряно вратата и се обърна към посрещачите им. И двамата бяха индианци. Първият енергично се запъти към тях, вторият мъж остана на верандата.

    По-ниският, идещ насреща им беше късо подстриган, набит млад мъж, облечен в камуфлажни дрехи. На краката си носеше удобни високи обувки от еленова кожа. Кръглото му лице грееше с приветлива усмивка.
    - Джони Евънс – каза, докато им подаваше последователно ръка. Доминик се
    ръкува и остана впечатлен от твърдото ръкостискане.
    - Аз ще ви водя нощес, затова ако искате се настанете и си починете, добави
    любезно. Разбира се, веднага му отказаха – гостната кипеше от живот. След изтощителния път и двамата горяха от желание да се присъединят към шумната ловна компания. Групата бе напред в поемането на известно количество уиски. Глъчта на високо го издаваше. Доминик пъргаво отвори багажната врата и сграбчи карабината си в кожен калъф. Метна я през рамо и измъкна раницата с другата ръка.
    - Разтоварвай – подвикна на Хари с усмивка и обърна глава надясно, достатъчно
    да срещне погледа на вторият индианец.

    Почти ахна от изненада. Беше на не повече от дванадесет ярда. Стоеше горделиво и някак предизвикателно изправен. Лицето му, примамваше с изсечени си контури. Високо чело, свъсени вежди, римски нос, широка уста с тънки устни, идеално пасваща на тежката челюст. Вниманието безцеремонно приковаха очите. Дори на трепкащата светлина на фенерите те сякаш минаваха през него и втренченият поглед се губеше в безкрая на гората. Бяха тъмни, дяволски тъмни очи.
    “Като въглен” – помисли почти на глас Доминик и се сепна от потупването по гърба. Хари, ухилен до уши го подкани:
    - Да влизаме, а? Току виж свършили уискито без нас – засмяха се
    едновременно и Хари се обърна към багажника на колата. Той тръгна след Джони към широката дървена стълба. Не можеше да откъсне очи от по-стария индианец. Поспря се преди да сложи крак на стъпалото. От лявата скула на лицето му, точно под окото, достигайки гърлото, се простираше грозен белег. Края не можеше да види. Завършваше на гърлото, точно под брадата на мъжа. Напълно неясно как, му хрумна че е белег от ухапване. Животински челюсти бяха оставили там кошмарен спомен. Забеляза че косата на мъжа бе дълга, посребряла и права. Беше прихваната през челото с алена превръзка от плат, с избродирани неразбираеми символи по нея. Тръгна по стъпалата и щом ги изкачи, се поспря. Почти неприлично се вгледа с любопитство.

    Бе погледът на стареца. Властен и открит като на хищник. Имаше нещо плашещо в тази изпитателност, струяща от тъмните индиански очи. Кимна му. Индианецът продължи да го гледа безмълвно. Понечи да тръгне. Стряскащо, сякаш в ума си чу, думите:
    - Значи ти си това?
    Закова се на място. Усмихна се смутено, после простичко каза:
    - Ако имате предвид, че съм към бройката на ловците – да. Засмя се малко по-нервно отколкото искаше и добави – не съм от добрите.
    -Кой е казал, че тия дето убиват за удоволствие са добри? Вие нали това правите?
    Стреляте, за да окачите главата и да опънете кожата пред камината. – старецът го каза, сякаш не бе реплика, а присъда – Да покажете колко сте силни. - думите затежаха и увиснаха между двамата.
    Доминик се стегна. Не знаеше какво да отговори и запристъпва на входа на верандата.

    - Я, вие двамата познавате ли се?- Хари беше долетял с неговата раница и
    подпря пушката си на парапета.
    - Не мисля . – сухо промърмори и тръгна към входа на хижата.
    Индианецът леко кимна на Хари. Остана безмълвен до дебелата подпорна греда на стълбището.

    Още щом отвориха вратата ги посрещна шумът на ловната група.
    Познаваха се от много излети преди това. Веднага започнаха да си подмятат обичайните шеги и въпроси. Настроението беше приповдигнато, но не от уискито а от предстоящия нощен лов. Всред шумната врява наоколо, висеше напрежение. Доминик познаваше това чувство. Никой от присъстващите тук, освен Хари, не бе ловувал големи хищници. Всички тръпнеха от непознатото, което идваше с падането на нощта.

    Джони Евънс, внимателно постави нови дърва в камината и се обърна към тях:
    - Господа, имате точно два часа до тръгване. Сигурни ли сте, че не искате да
    си починете?
    Никой от компанията не пожела да остави топлия разговор. Младият мъж се отдалечи към вратата.

    -Извинете... - Доминик се запъна след него...
    Да? – отвърна през рамо Джони
    - Вие навярно познавате мъжа на верандата?
    - Разбира се, че го зная. От дете. Рони, той...какво за него? Да не ви е стреснал с неговите приказки? – каза го с усмивка, но очите му останаха сериозни.
    -Не, не... подхвърли, че ме познавал, но сигурно се е объркал. В тоя здрач отвън...
    -А, той понякога говори странни неща...
    - Рони ли го нарекохте?
    - Рон Нощен Гръм. Така се казва старецът. Живее в друг свят. Разбирате ли той е нещо като духовен водач за моите хора - запъна се и продължи –. Чувал сте навярно за шаманите - хората които пазели племената и горите. Срещу духовни посегателства.
    Леко озадачен, Доминик кимна:
    - Да...нещичко май..
    - Доста, преди да дойдат рейнджърите са пазели моя народ – Джони се засмя накриво и продължи - Е, Рони е такъв човек или поне като такъв го знаем по тоя край на щата. Като деца все си говорехме за него. Баща ми, лека му пръст, до края на живота си го наричаше Пазителят. Във всеки случай никой не знае тия планини, по-добре от него – спря и го погледна въпросително.
    Доминик го подкани да продължи.
    - Малко е чувствителен. Разбирате ли? Новата ловна територия, която ни отстъпиха от парка, съвпадна с мястото, където е прекарал живота си. Не харесва ловците “за два дни”...
    - И защо е тук, ще ни го казва лично ли?
    - А не, дойде да ме види...той се отбива от време навреме. Носи ми риба или
    прясно месо. Живее съвсем сам в гората. Него ако го питате, твърди друго. Аз, всъщност се чудя, че ви е заговорил. Старецът е доста мълчалив човек.
    - Ами то не беше разговор, просто се е припознал, струва ми се...
    - Рони? Това вече е ново за мен – почеса се по тила - старецът може от
    четвърт миля да каже кой чифт рога е по-хубав. Само да погледне мъжкарите...Както и да е, ще го попитам после.
    - Не се тревожете за това – Доминик преглътна и виновно се усмихна – хич не е
    важно...Кимнаха си и той се върна при компанията.

    Джони излезе на терасата. Нямаше никой. Просторната веранда стоеше безмълвна. Само силната, жива светлината на фенерите танцуваше с изкривените сенки. Отдалеч се обади койот, на около миля над хижата му отговори друг. Глухо тупкане, издаде бухал недалеч от постройката. Щурците в хаотичен хор обагряха нощта с натрапчив ритъм. Луната бе застинала гордо над югоизточния хребет и осветяваше необятната мастиленозелена шир в студените сребърни тонове на пълнолунието. Гората осезаемо се изпълни с живот. Нощният вятър я движеше и караше да простенва. Водачът тихо се обърна и влезе обратно в помещенията.

    Доминик се изкачи по стълбите до втория етаж и намери стаята си за почивка. Отвори и светна, колкото да се ориентира. Беше проста, лъхаща на планинско гостоприенство, стая. Хвърли раницата върху шкафчето за вещи и внимателно облегна на стената карабината “Ремингтън”. Приседна на леглото, после бързо стана, изгаси осветлението и се заслуша в ритмичния тътен на генератора. Умът му се завъртя пак около стареца. Имаше нещо в него. Беше странен тип. Спомни си думите: “...да окачите главата...”.
    Мисълта му бавно се отклони към лова. Пак му върна старите въпроси. Какво изобщо, правеше тук? Всеки от компанията долу, хранеше надежди да убие пръв.
    Той беше убивал само веднъж досега. Случи се миналата есен, когато водачът им го помоли да отстреля един мъжкар. Беше тежко ранен в схватка с друг рогач. Дясната плешка на животното бе жестоко раздрана от удар с рога. То с мъка се движеше между пръснатите хаотично, ели в горската просека.

    - Иначе – каза, ще стане жертва на вълк. Вълците не пропускат да убият ранен
    елен, а тук има няколко семейства. Не вярвам тоя мъжкар да доживее сутринта. Свали бинокъла от очите си. Почака. Погледна въпросително към Доминик. Нямаше какво да направи освен да го убие. Простреля го в гърдите. Спомни си, че миг преди пукота на карабината, еленът обърна царствената си глава. През мощната оптика видя огромните топли очи. Бяха втренчени в тях през разхвърляните дървета. После рухна на колене. Опита се да се изправи за последен път. Като на забавен каданс, прекрасната глава се изви назад и тялото безсилно полегна встрани. Спомни си, как се затича към поваленото животно с насълзени очи. Как спря притихнал пред огромния труп. Не пожела трофея, подари месото на водачите и работниците от ловната зона, но Хари взе главата. Сега грамадните разклонени рога красяха парадната му колекция от трофеи. Веднага го “похвали” на Илона. Спомни си обвиняващия и поглед, как се загуби в спънати оправдания. Как се намрази.

    Хари...Той не изпитваше никакво съжаление, никаква милост. Всяко разрешено за отстрел животно, имаше дяволски лош късмет, ако пресечеше стрелковата линия на Хари. Понякога потръпваше от странното усещане, че всъщност богатият му приятел, обича лова толкова много, защото може да убива. Представи си, как иначе засмените сини очи се превръщаха в късчета студен изумруд от треската на ловната гонка.

    Дори и тоя нощен лов бе негово дело. Да предизвикаш гризли в тия забулени от нощта планини, граничеше с безумие. За Хари обаче, точно в това бе предизвикателство. Начин да докаже породата си. Бе “нещото” с което искаше да го изпита. Беше извън закона, извън правилата. Не и в света на Хари. В неговия свят, правилата струваха пари и контакти. Той имаше в изобилие и двете.

    Старите въпроси... Поклати глава и се изправи в мрака. Това разбира се, бяха глупости. Хари беше изключителен адвокат и много добър ловец. Обърна се, пристъпи към прозореца и го открехна. В тъмната стая нахлуха, ведно с кристалния планински въздух, миризмите и звуците на нощта. Вдиша дълбоко и се отпусна на перваза. Нощта отвън донесе студа.

    Трепна от почукването по вратата и се обърна. На прага стоеше Джони.
    - Харесвате тъмнината? Всъщност аз също. Просто да Ви кажа, че тръгваме след час.
    . Пригответе екипировката си, никакъв алкохол и цигари. Носете освен оръжието си, само най-необходимото. И моля ви, не използвайте никакъв силен парфюм. Те четат миризмите близо 100 пъти по-добре от нас.
    - Разбира се. Аз, всъщност не пуша...
    - Чудесно! Тогава ще се видим след по-малко от час в гостната долу.
    - Там съм.
    - До скоро.
    Доминик щракна ключа на осветлението и се огледа. Пристъпи към стената, наведе се и вдигна пушката. Поспря се за миг, после внимателно дръпна ципа на калъфа.

    “ Ремингтън” се славеха с това, че карабините им бяха почти петдесет процента ръчно изработени. Не и тази. От калъфа се показаше част от изцяло ръчно направена реплика на Ремингтън R-15 VTR Predator CS. Беше маскировъчно оцветена, но по негово желание върху пистолетната ръкохватка зад спусъка на 223 R - калибровата, полуавтоматична карабина бяха отпечатани инициалите му. Дългата двадесет и осем инча, хромирана цев бе изкусно скрита почти на две-трети с маскировъчен кожух. Огромният като обектив на камера, инфра-оптически мерник довършваше картината на великолепният оръжеен шедьовър. Извади я със страхопочитание от калъфа. Погали я нежно. Дръпна хватката на затворния механизъм и затворът мазно се изтегли назад. Върна го обратно, спусна предпазителя, натисна спусъка и щтракна, за да освободи ударника. След отчетливото “Чък”, отключи оптичния механизъм, извади го от конзолата и внимателно изтри окуляра и обектива с парченце, вълнен плат. Погледна през него, само за да се увери, че няма никакви прашинки. Внимателно го постави на мястото му. Бръкна в раницата и извади пълнител, кутия ловни патрони “Магнум” и колана с ловния си нож. Нареди пет патрона в пълнителя, внимателно го прегледа и го постави обратно в раницата. Смени колана си с този на ножа и го изтегли от дългия калъф. Беше уникален нож, подарък от Хари. Дългото 15 инчово острие в основата си бе обковано със сребро. Бяха ловни мотиви. Превръщаха се в орнаменти към върха. Сребро имаше и по предпазителя, и по основата на направената от сърнешки рог, ръкохватка.

    Внимателно го хлъзна обратно в калъфа и го закопча на колана. Бе така дълъг, че го вързваше към бедрото си. Обърна се към стената, вдигна раницата, погледна резервните си дрехи и мощния електрически прожектор. Извади стоманена запалка, чифт ръкавици за стрелба, един шоколад и манерката с енергиен сок. Закачи манерката на колана, постави шоколада в горния, десен джоб на якето и бутна капака на запалката назад. Щракна. Оранжевият бензинов пламък весело затанцува върху главата на фитила. Чатна капака обратно върху запалката и се усмихна. Можеше да си играе с нея часове. Подари му я Илона. Преди две години.
    - За да има какво да ге топли, когато аз не съм тук. - Това му каза тогава. Носеше я винаги със себе си. За късмет. Вдигна пушката, премести презрамката на токите и я сложи на рамото си. Загаси осветлението и затвори тихо след себе си. Слезе на първия етаж. Мина през предверието и се насочи към гостната. Закачена над входната врата, стоеше огромна глава на глиган. Стори му се, че очите му зададоха въпрос. Сбърчи лицето си в гримаса и натисна дръжката на вратата. С отварянето го блъсна свиреп облак тютюнев дим. Примижа и влезе.

    - Ето го и късметлията! – Хари се провикна от далечния край на голямата
    елипсовидна маса. Демонстративно вдигна малката си чаша с уиски към него. Всички се обърнаха. Знаеха защо е късметлия. Бяха общо девет човека, влюбени до лудост в лова. Всеки от тях обзет от ловна треска. Доминик познаваше това състояние. Всичко се случваше по-бавно от обичайното Пулсът на човек се ускоряваше и сетивата му се изостряха. Опита да не се закашли от ароматния дим. Примъкна стол, облегна Ремингтъна на широката дървена оръжейна и седна до Хари. Ловците поглеждаха ненужно често към часовниците си. Започваха да се смълчават. Беше време.

    Вратата се отвори и Джони Евънс, напълно екипиран се изправи пред тях. Имаше папка в едната ръка, и кожена чанта с радиостанции през рамо,:
    - След минутка тръгваме към чакалото и позициите. Надявам се, че всички сте
    във форма. Имате разрешение да участвате в лова. Един или двама от вас ще са късметлии да отстрелят гризли. Един мъжкар. – погледна към папката в ръката си и продължи - нищо друго, никакви изключения. Приканвам всички - господа, моля бъдете внимателни! Ловният парк е с най-гъстата популация на гризли в групата на трите ни съседни щата. Отнасяйте се с необходимата предпазливост към вашите действия. Веднъж заели позицията си в гората, оставате почти напълно сами. Нощта прави задачата Ви трудна. Всяко невнимание може да се окаже фатално. Само за протокола – аз лично бях против тази нощтна авантюра. Все пак господин ван Арсен се оказа по-настоятелен от мен – погледна с крива усмивка към Хари, после добави - Да тръгваме! Пътят не е лек през нощта.

    Станаха тихо. Изнизаха се почти безшумно през вратата на гостната и се събраха в предверието. Доминик избра да излезе на верандата. Вътре, Джони преглеждаше екипировката, раздаваше радиостанциите и помагаше със съвети на някои от ловците. Вдиша с благодарност чистия нощен въздух и отпусна карабината до стената.

    - Какво ли има Великият дух на ум, за вашите кожи? – думите го стреснаха и той почти отскочи от посоката на гласа. Индианецът стоеше като оживяла скулптура до парапета.
    - Нали не съм Ви засегнал, някак? –Доминик попита просто, за да се предпази от
    нова обвинителна реплика.
    - Ами ако вие сте трофеите нощес? – устните му не помръднаха, но думите останаха като врязани в студения горски въздух. Въпреки студа, ризата на стария човек бе разкопчана. Видя на гърдите му медальон. Взря се. Имаше нещо в тоя накит. Някакво сияние идеше от него. Стори му се, че прилича на сълза. Продължаваше втренченчено да го гледа. Звуците безмълвно се пренесоха някъде другаде. Единствено ресните от украсата по кожената риза, помръдваха от течението или пък от дишането на мъжа.

    Не издържа тежкия поглед и отвърна глава:
    - Не съм дошъл да пакостя. Харесвам планините.
    Слабостта му мигновено го ядоса и добави:
    - А и не си спомням да се познаваме. Вдигна пушката и все още извърнат с гръб към стареца добави - Знаете ли, не ми е хоби да стрелям по животни, просто съм с приятели. Ако някоя мечка, някъде там, реши да окачи кожата ми за трофей ще е добре да знае, че имам патрони “Магнум”. Убиват всякакъв апетит!

    Погледна през рамо. На верандата си играеха само сенките от пламъците на фенерите. Тръпка мина по гърба му. Стисна рязко ложата на ремингтъна. Облаци пролазиха студения кръг на луната. Тъмнината се раздвижи, поглъщайки остатъците хладна светлина. Огледа се в мрака около хижата, но пространството бе пусто.

    Вратата зад него се отвори и групата започна да се събира на верандата. Тръпката по гърба му изчезна. Усещането за очи, втренчени в него, остана. Чувстваше тоя спотаен взор, идещ от тъмното.

    - Е, хайде да тръгваме. Време е! - гласът на Джони го накара да трепне. Водачът му кимна с глава, обърна се и поведе колоната надолу по широката стълба. После сви надясно покрай високия силует на хижата. Усети как Хари окуражително го побутна отстрани. Погледна го и улови закачливо намигане. Мушна нещо в ръката му. Беше малката радиостанция за връзка. Обърна се след него и зае мястото си в колоната. Мълчаливо закрачи в тъмнината.

    Движеха се в индийска нишка. Единствените звуци бяха от стъпките по пътеката и от шумното дишане на някой от ловците. Припомни си сценария на лова: изкачваха се по ловната пътека на около три и половина мили в северозападна посока, оставяха го на чакалото. Водачът разставяше останалите членове на групата диагонално от западния хребет. Затова го смятаха за късметлия. Заради големия шанс да стреля пръв тази нощ. Останалите се подреждаха така, че да имат видимост един към друг и свободна линия за стрелба. Разбира се, Хари щеше да го следи от най-близкия пост. Нали с неговата вездесъща намеса, зае позиция на чакалото? Да, стреля пръв. Ако имаше по какво. Ако не се получеше, на следващия ден можеха да направят последен опит. На дневна светлина.

    ”Истинска глупост” помисли, после изведнъж си спомни: ”Какво ли има Великият Дух на ум за вашите кожи?” Чувството отново притисна тила му и той внезапно прозря, че изпитва страх. Беше напълно ирационално. Крачеше с пушка на рамо, всред група, въоръжени до зъби мъже! Мисълта за модерните карабини не пропъди страха. Потръпна и си помисли, че ловът не е добра идея.

    Наоколо гората живееше с неразбираеми стонове и звуци. Задъханото дишане на ловците, пъплещи по стръмната пътека, стоеше така чуждо, гротесктно, различно в дивият, тъмен свят наоколо. Помисли, колко ли чифта очи следяха малката им група? В едно бе сигурен. Там някъде в мрака, имаше един антрацитен чифт очи. Хищни, властни очи, следящи единствено него. Усети как под мишниците му рукват вадички студена, лепкава пот. Неволно плъзна ръка по роговата дръжка на ножа и присви очи от напрежение.

    Облаците оставиха луната да се покаже на бис и тя погали с гладна длан, цялата стръмнина на хребета. Пъплещата нишка на ловците бавно се врязваше в планината. Погледна през рамо. Възхити го студената красота на подредените в тъмни маслени редици, гори. Разстилаха се в кръг, докъдето поглед стига, около мъждивата светлинка на ловната хижа. През ума му мина мисълта, че тая красота е далечна, студена и заплашителна. В нея нямаше и частица комфорт или безопасност. Дъхът му се превръщаше в пара. Напук на уморителните усилия по планинския хребет, тялото му оставаше странно сковано, потта - отблъскващо студена.

    Спряха на едно разширение и групата се нареди задъхана около Джони. Хари погледна към Доминик. Очите му не криеха въпрос, беше просто оценяващ поглед. “Този човек няма емоции” – помисли си го почти остро. Странно как нощтта, чувството за страх и дивото навред около тях, правеха мислите отчетливо ясни. Ставаха бодващи ума, малки блестящи игли. Групата се бе превърнала в организъм с цел и обща тревога. Половината стояха под гигантските ръце на клоните, другите – срещу тях в лунната светлина.

    - Имаме 5 минути – тихо каза Джони. Доминик с възхищение погледна ловния водач. Дори на дишаше учестено. Беше център на смелостта за малката им група.

    Отнякъде, неочаквано се разнесе вой. Трелите на дивия вопъл извиха късо и силно, ледено студено. Трая сякаш миг и внезапно замря. Всички се спогледаха изтръпнали с разширени очи.

    - Просто вълк. – обади се Хари.
    - Да, тук е границата между териториите на две глутници. – Джони го каза така
    спокойно, сякаш говореше за съседите си в квартала. Нали знаете, ако те наминат край примамката или пресекат позициите ви, никой не стреля. Имаме право да отстреляме единствено мечка.
    - И те сигурно го знаят, тия зъбати приятели, нали? Непременно ще наминат
    насам! - Някой се обади в редицата. Засмяха се нервно.

    Без команда или предупреждение, младият индианец вдигна пушката си и решително тръгна напред. Почти се сблъскаха в бързината, да заемат местата си в колоната. Очите им, свикнали с тъмнината, с лекота следяха пътеката. След около 15 минути равномерен, стегнат ход, превалиха скалистия ръб на хребета и стръмно се заспускаха надолу. Десетина минути по-късно достигнаха мястото на чакалото. Чуха тихи, но отчетливи звуци в гората, простираща се пред тях. Лисици или койоти, помисли си Доминик. А можеше да е и някоя росомаха.

    Спряха да възстановят дъха си. Трима или четирима от групата бяха наистина зле. Градски чеда с богато платена работа, залежали от обгрижващият ги охолен живот, те с мъка стояха на крака. По лицата им в тъмнината, Доминик прочете изтощение и апатия. Лекичкото течение довя мирис на разложение. Той се сети, че на около четиридесет ярда от тях имаше труп на елен, довлечен за примамка до чакалото. Вече бяха дълбоко в гората и растителността закриваше и малкото оскъдна светлна от нощното небе. На малката полянка, леко вдясно от тях се издигаше, скованото от дървени трупи чакало. На не повече от около три и половина ярда над земята. Джони просто посочи към стълбата и Доминик изпълзя нагоре по грубите и тесни стъпала. Хари и още един ловец му помогнаха да я издърпа. Облегна я на парапета и се наведе към групата.
    - Късмет! –гласът на Хари долетя сподавено от ниското.
    - Кураж! – върна му отгоре.

    Ловът официално започваше само след като чуеше по радиостанцията, разрешение за стрелба от Джони. Свали раницата си и се обърна да огледа къде се намира.
    Беше върху малка платформа, оградена с нисък дървен парапет и никаква стряха над главата му. Наоколо бе чисто от дървета и той опита да се огледа в тъмнината. Не се получи. Дори не помисли да използва малкия си прожектор. Вдигна карабината, включи батериите на нощно виждане и се загледа през мощната оптика. Проследи бледозелените силуети на групата, които извиха надясно и нагоре. Видя тъмнозеленото тяло на елена отдолу. Завъртя се наоколо и огледа промеждутъците през високите дървета. Никакво раздвижване. Светът изглеждаше нереален в зеленикавите тонове на инфрачервения прибор. Шумът от ловците бавно заглъхна и изчезна, сякаш никога не бяха съществували. Бръкна в джоба си, извади един патрон и сръчно го вкара, в затвора. Зареди. После постави пълнителя и остави спусъка на предпазител. Тихия щракащ звук му върна увереност. Не очакваше да види край трупа нищо друго освен дребни мършояди. През нощта поне, нямаше да го тревожат гарвани. Затова пък щеше да го тормози студът. Извади чифт ръкавици за стрелба и си ги сложи. Парата от издишването оформи було от кондензирана влага, пред лицето му. Ако беше малко по-удобно, и не толкова студено, би могъл да поспи. Ухили се на тая еретична мисъл. Какво ли би казал Хари за това? Засмя се почти на глас, докато се опитваше да се намести. Беше полуседнал-полулегнал на грубия дървен квадрат. Ненадейно радиото в другия му джоб просъска. Бързо го извади и натисна бутона.
    - Готов съм !
    От другата страна прозвуча:
    - Започваме!
    Вече имаше официално разрешение да убива. Да застреля всяка нещастна мечка, решила да вечеря с мършата отдолу. С ирония си помисли, как всеки от останалите, страшно би желал да е на неговото място. Внезапно осъзна, за кой път вече, че не желаеше да е тук и сега. Сбърчи вежди. Реши да стреля, само за да изплаши животното. Нищо повече. Ако другите имаха късмет и желание, можеха да се чувстват герои в екзекуцията. И – добави наум – това беше последният му лов! Не го интересуваше какво мисли Хари, нито как щеше да представи всичко на Илона. Най- вероятно с насмешка. С някоя от многозначителните му подигравки. Всъщност, помисли си без изненада, те нямаха за какво толкова да си говорят. Не и за нещо друго, освен поредния лов и поредната му приятелка. Всичко останало между тях бе просто бизнес. Приятелството нямаше нищо общо.

    Часовете се затъркаляка неусетно по студения циферблат на нощта...


    Чувството за промяна, грубо го върна обратно в лова. Изтръгна го насилствено от мислите му и го блъсна в реалността. Нещо изведнъж стана различно Просто усещане. Гората притихна. Отнякъде глухо изпращя клон. Вдигна пушката и се огледа през окуляра.Нищо. После дочу шума. Завъртя се в посоката и се втренчи през оптиката натам. На около тридесетина ярда от него, гъстите клонаци на дребните дръвчета, елшак и брезички се поклащаха, но не от повей на вятъра. Толкова ниско нямаше вятър. Нещо идваше насам. Точно от посоката в която групата замина. Ами те? После щеше да му мисли. В окуляра бавно се оформиха рамена и глава. Идваше голямо животно. Много голямо. Мечка! Стараеше се да не мърда и наблюдаваше с маниакален възторг.

    Мечокът беше огромен. “Доста над осемстотин и петдесет либри е...” подхвърли си наум. Движеше се предпазливо, поспираше и повдигаше глава да подуши в посоката на трупа. Беше така застрашителен и жизнен. Наближи. Навири тежката си глава. Огромната муцуна, задуши интензивно. Доминик вече чуваше дълбокото сумтене не животното. Измина последните няколко ярда, делящи го от мършата долу, спря и наведе глава. Пак задуши напрегнато. Не докосна трупа. Вместо това, обърна глава към чакалото. След няколко мига се запъти към него. Доближи се съвсем. Излъчваше примитивна, груба сила. Въздухът влизаше с просвирване в гърдите на животното и излизаше на пресекулки. Странна смесица от хъркане и ръмжене при всяко издишване. После пристъпи, положи лапа на един от подпорните стълбове на чакалото и се надигна. Душеше миризмата, на Доминик по дървото. Главата му се издигна на по-малко от ярд, от ръба на платформата. Чакалото изскърца и се люшна от тежестта му. Муцуната бе така близко, че можеше да я докосне с ръка. Странно, не изпитваше страх. Прималяваше му от завладяващото присъствие на мечока, но не беше ужас. Беше страхопочитание. Осъзнаваше собствената си незначимост. Не смееше да диша. Почти беше сигурен, че или ще се задуши, или сърцето му ще се пръсне от бесните удари в гърдите. Лежеше проснат, пушката притискаше лявата му длан. Окулярът на оптиката болезнено натъртваше бузата и ухото му. Чувстваше се, сякаш грубите дървени трупи на платформата щяха да го размажат. Сякаш те лежаха отгоре му, а не той върху тях. През цялото време се опитваше да не издаде звук. Подобие на самоирония пробяга през мисълта му. Той се улови, че се обвинява за глупостта си. Да дръзне да пристъпи в тоя забранен свят. Да си помисли, че ще му се размине ей така. Задушаваше се. Не можеше да сдържа повече дъха си. Пред очите му притъмня с оная чернота, изпълнена с бучащи алени петна, която нямаше нищо общо с мрака наоколо.

    Внезапно, мечката се дръпна назад. Чакалото за пореден път се люшна, животното тупна шумно върху предните си лапи, обърна се към трупа и неуверено пристъпи на място. Доминик най-после пое въздух с няма, отворена като на риба, уста. “Благодаря ти Господи” без звук, застина на устните му.

    Огромният хищник изсумтя шумно и отново пристъпи крачка напред. “Не бързаш, а?”- мина през ума на Доминик. Мечокът подхвана мършата с лапа и я премести. Обиколи я, тихо изръмжа и заблиза козината на елена. Спря. После захапа и с мощно дръпване отпра широко парче кожа.

    “Ама че челюст!” - помисли Доминик. Лежеше притихнал на паянтовото чакало. Дишаше само през носа. Вече не се чувствуваше застрашен. Все пак, не смееше да мръдне. Държеше индикаторите на оптиката върху мечока. Пое дълбоко дъх, задържа го отново и с любопитство разгледа, грамадната глава. Мляскането и просумтяването бяха единствените звуци, идещи отдолу. Доминик се помоли, думкането на сърцето му, да остане нечуто. Гората оставаше все така тиха. Внезапно мечокът застина. Изсумтя и вдигна глава. Задуши отново и лекичо се приповдига на задни лапи. Доминик безшумно завъртя пушката в тази посока.

    Забеляза силуетите веднага. Движеха се като привидения. Настъпваха насам. Чу, без да види, как мечокът тупна тежко и се повдигна отново. Тоя път, силно сумтеше от недоволство. На полянката, вляво от чакалото, излезе първо един, после още три големи сиви вълка. Доминик ги гледаше втрещено. Не бяха така едри като мечока, но все пак бяха достатъчно, предостаъчно големи. Особено водачът. Стоеше пред другите, натрапчиво вперил очи в големия гризли. Можеше да се закълне, че въздухът между тях почти забръмча от напрежение. Гледаха се втренчено няколко мига. За него, горе на чакалото бяха като часове. Без никакво предупреждение, вълкът се спусна напред. В последния миг изви и премина почти пред носа на огромния гризли. Дяволски бързо. Мечокът махна с лапа и за първи път изрева. Късо. Сякаш гората потрепери.От устата му излезна кълбо пара. В зеленикавия свят на оптиката изглеждаше нереален. Изрева пак и блъсна земята пред себе си със страшна сила. Дървения под мръдна и той почти икрещя отгоре. Втори вълк се стрелна, после друг и друг...Започнаха да обикалят в кръг. Нападаха бързо, ловко, непрекъснато. Мигновенно отскачаха от лапите на бранещият трупа, мечок. Имаха уникални рефлекси. Гризли смени тактиката и прескочи елена. Втурна се към един от тях. В този момент водачът им го нападна отзад. Доминик дори не видя ухапването. Беше твърде бързо. Само видя как телата се докоснаха и чу сърдитият рев след това. Мечокът сякаш полудя. Завъртя се в кръг. Ръмжеше зловещо. Нанасяше удар след удар. Огромни ноктести лапи разсичаха въздуха. Ударите му бяха ловки и премерени. Движеше се подлудяващо бързо за гигантките си размери. Един вълк сгреши в дистанцията и отнесе страхотен удар с лапа. Доминик видя как се претъркаля между дънерите с квичине. Мечокът, без да губи време, връхлетя да го довърши. Беше близо, много близо до целта. Последва яростна атака отзад. Останалите три вълка, го обърнаха към тях. Този път чу ръмженето им. Мечокът диво ги пресрещна, разсече въздуха с удар, не улучи и се занесе настрани. Вълците мигом размениха местата си. Гигантът разтърси яростно глава и изрева заканително. Помете с удар земята отпред и чимове трева, буци пръст и камъчета полетяха във въздуха към чакалото. Спусна се два-три ярда към нападателите си, колкото да ги огъне, спря и пак размазващо блъсна земята пред него. Раззина челюсти и за пореден път изрева в закана. Този път обаче, не тръгна напред. Без предупреждение, объркващо, нелогично битката свърши. Погълнат от невероятния спектакъл, Доминик почти извика в протест. Не искаше да повярва, че огромният мъжкар може да отстъпи. Не можеше да бъде! Но, гризли отстъпи и бавно се изтегли назад. После, на около десетина ярда надолу към пролома, се обърна и бързо се отдалечи. Беше в противоположна на ловната засада посока. На поляната пред чакалото останаха само четирите вълчи силуета.

    Известно време глутницата стоя в очакване. После без никакво колебание вълците се нахвърлиха върху спечелената плячка. Първо захапа водачът. Останалите три се приближиха почтително към трупа. Изчакаха малко и предпазливо се включиха в пира. Ръмжаха грозно и настървено. С удоволствие поглъщаха кървавата награда. Буквално унищожаваха елена. Хорът от стържещи гърлени звуци и пращенето на чупещи се кости заглуши всичко останало. Глутницата, превръщаше тялото на самеца в кървава дрипа. Изглеждаха напълно погълнати в храненето. Ръмженето не секваше и миг. Сякаш искаха всички да разберат, че това бе тяхната нощ и техният закон. Това продължи около петнадесетина минути, през които от трупа не остана почти нищо.

    Неочаквано спряха и вдигнаха глави от останките. После водачът се извърна, всички отстъпиха няколко крачки и без да се суетят, безмълвно се оттеглиха в пазвата на гората. Извършиха го така тихо и едновременно, сякаш мисълта им беше едно съзнание, един нагон.

    Доминик, притихнал завъртя карабината около платформата. Сега пък какво? Мечока ли бе решил да се върне или Джони Евънс идваше към него? Радиото мълчеше. Не би тръгнал без да го предупреди. Гората го наблюдаваше с покварен интерес, безмълвно чакайки нещо да се случи. Стана зловещо тихо. Тръпка пролази по тила му. Леко изскърцване го накара да погледне през рамо. Изстина! Досами краката му, възлязъл до половина, върху малката платформа, се изкачваше звяр. Свирепа, озъбена паст, жестоки очи. Бе покрит изцяло с гъста сива козина, изглеждаща сребриста в блендата на нощта. Предните му лапи, уродливо напомнящи ръце, бяха въоръжени с дълги криви нокти. Тъмнината скриваше детайлите и правеше картината още по-ужасна. Изкрещя неистово, извъртя се и полуприседнал дръпна спусъка на Ремингтъна. Нищо! Трескаво бутна предпазителя. Звярът се хвърли към него и в същия миг стреля. Мощния трясък почти го оглуши. Хищникът грозно изкрещя. Беше налудничава смесица от вой и див човешки крясък. Лъхна го зловонен дъх на месоядно. Трескаво стреля втори път. Изчадието рухна на колене. Колене?! Скочи прав и панически се опита да насочи цевта към главата му. Почти му се удаде. В този момент звярът го блъсна. Телата им се сплетоха в обезумяла схватка. Карабината изхвърча някъде в тъмното. Помитайки стълбата се преметнаха над ниската дървена преграда и паднаха в тъмнината. Тежко се стовариха върху покритата с елшак и клони земя отдолу. Доминик беше отгоре. Въздухът му излезна и той отчаяно се завъртя през глава. Огромна лапа го дръпна за крака и той безпомощно се хлъзна по гръб. Ритна, не уцели, но успя да се откопчи. Блъсна с ръце земята в опит да се изправи. Нещото се хвърли отгоре му отново.Замахна с лявата си ръка и уцели челюстта. Ударът май причини болка само на него и той с ужас усети че звярът го притиска повторно под себе си. Извика отново и изтегли ножа. Дезориентиран, несъзнателно го насочи в корема. Инкрустираното със сребро острие, мазно хлътна в коремната стена. Нов демоничен крясък изригна от раззинатите челюсти. Звярът скочи на задните си крака и се изправи. Доминик невярващо втренчи очи в кошмара. Бързо, хищно, зло привидение. Замахна с лапа. Мъжът панически вдигна ръка да се защити. Ноктите жестоко раздраха лявата му ръка, продължиха и пернаха ствола до него. Кора от дървото хвръкна отцепена и се посипа по лицето му. В този момент другата лапа се стовари върху него и ноктите и се забиха в гърдите му. Натисна го към земята. Доминик се дръпна ужасено назад. Причини му неописуема болка. Ноктите държаха като куки. Хищникът замахна отново. Инстинктивно подложи дългото острие на пътя на огромната лапа. Последва отчетливо съскане, като от поставено във вода нагорещено желязо. Опита с цялата си сила да се откъсне, да се надигне от тревата. Успя! Челюстта на звяра изчатка досами ухото му. Блъсна с крак връхлитащото тяло. Улучи. Все едно, че ритна дънер. Ритна отново с все сила. Никакъв ефект. Отчаяно замахна с острието, към главата . Уцели. Същият съскащ звук. Същият крясък. Заби обувки във влажната почва от дивото усилие да се откопчи. Звярът хрипливо изръмжа и го пусна. Беше само миг. Доминик успя да се превърти през рамо и скочи на крака. Стиснал ножа се хвърли в безумен бяг през дърветата. Напрегна сили до предела си. Бягаше с цялата жажда за живот, която го беше обзела в тези последни тридесетина секунди. Ниски клони го блъснаха, сниши се инстинктивно, без и за миг да намаля темпо. Kраката му обезумяло търсеха път, по-далеч от ужаса зад гърба му. Бягаше широко разтворил очи, борещ се за въздух.

    Без никакво предупреждение равната почва рязко се спусна надолу, той се препъна, размаха ръце в нищото и се затъркаля лудешки по стръмнината. Изтърва ножа и в отчаяно усилие да намали скоростта на падане разпери ръце. Това донякъде помогна, завъртя се по корем, обувките му се вкопаха в шумата, той се опита да се задържи, после безконтролно се преметна в гротескно подобие на циганско колело и с шумен плисък се озова в дълбока, леденостудена вода. Размаха ръце като полудял, изплува, дрехите и тежките обувки го дърпаха надолу, където и да беше това. Не се предаде, нито пък имаше разсъдък за това и разпенвайки водата с ръце, някак си успя да стигне края на големия вир. Точно преди бързото течение да го понесе стремеглаво надолу, се вкопчи в хлъзгавия каменен ръб. Блъсна истерично водата с крака и с цялата сила, която му бе останала, успя да се издърпа, колкото да опре гърди в скалата. Надигна се. Придърпа се отчаяно напред. Почти успя да излезе целия от водата, и молитвено простена за спасение. Привлачи десния си крак под корема и успя да се повдигне изтощено на него и двете си ръце. Краят на скалата, измит от водите като овала на казан, достигаше линията на очите му. Сграбчи го с лявата си ръка и понечи да се изтегли. Причерня му от болка. Не и се даде. Успя да отскочи. Провеси се през ръба и изтегли левия си крак. Точно когато се прехвърляше над изгладения камък, нещо грубо го дръпна и свирепо го тръшна на чакълестия бряг отдолу. Неистово изкрещя и се обърна, но огромна лапа се стовари върху гърдите му. Крясъкът му секна по средата. Времето му стигна само да зърне зловещия силует, откроен на лунната светлина. Последното което запомни бяха горящите в алена ярост, огромни очи с тъмни като антрацит зеници. Чернотата им милостиво го обгърна в слепите си обятия, щом гигантските бели зъби се сключиха около гърлото му с тържествуващо ръмжене...

    Събуди се без да знае, че така се нарича това. Формата беше болка. Нетърпима, подлудяваща, безкрайна. Рисуваше с агония новите му граници. Пулсираше. Това, което бе сега, изстена хрипливо и някак си успя да помръдне. Никак не можеше да разбере какво беше помръдване, защото нематериалното състояние, което обитаваше доскоро, не носеше понятие за това.

    Отпуснато на болничния креват, обкичено с електроди и тънки маркучи на животоподдържащи системи, човешкото тяло, потръпна в конвулсия. От устата му се отрони по скоро въздишка, отколкото стон.

    В мъглата на това, което бе сега съзнанието му, изплува видение. Блъсна го горещ, зловонен дъх. Изкрещя. Енергията на протеста му, отнесе ужасния спомен. Немощно отвори очи. Лишеното от фокус зрение, кротко засъбира меките, оцветени в бледо-кремаво форми на болничната стая. Умът му нито пазеше спомени за нея, нито разпознаваше какво е. В свитият му от страха разум, се плъзна идеята за време. Не знаеше какво е това, но чувството му говореше да се остави на събуждането. Започна да слуша сетивата си. По-точно това, което идеше от там. Стори му се, че разбира какво е време. Лежеше изпънат по гръб на удобно, меко легло. Кислородна маска грижовно галеше с въздух устните и носа му. Появи се друго значение. На силата, притискаща главата му надолу. Отнякъде си спомни, че се нарича сила на притегляне. Бавно осъзна, че тялото му е съвършено голо под леката, топла покривка. Задиша малко по-учестено и се опита да се сети кой е.

    Не стана. Изви надясно глава, размърда пръстите на ръката си и забеляза, че от там стърчи тръбичка на система. Тихото пиукане, придружено с жуженето на апаратурата го разбудиха напълно. Вдясно от леглото му стоеше високата стойка със системата за инфузия. Помръдна. Изпита радост от откритието, че има ръка. Всъщност вече знаеше че са две.Опита се да смъкне покривалото с лявата. После го заляха понятията. Не знаеше откъде идват, те просто се случваха в ума му и той ги приемаше без съпротива. Не, че можеше да се съпротивлява. Измина време. Спомни си какво се опитваше да направи и започна отначало. Предпазливо измъкна ръката си навън. Тежеше ужасно. Опита да повдигне глава. Установи, че борбата с гравитацията му създава световъртеж. Не се отказа и някак си успя да я поизправи върху възглавницата. Сега вече, можеше да се огледа по-добре. В долния край на леглото стърчаха босите му ходила. Стаята не беше голяма, но бе с висок таван и широк панорамен прозорец от дясно. От стените идеше мека светлина. Погледна през прозореца. Силата на зрението му не стигна отвъд. От целия куп впечатления се почувства изморен и още по-замаян. Къркорещ звук му напомни, че някъде под завивката има стомах. Стържещото чувство оттам му върна усещането за глад. Глад! Боже, колко гладен беше, само! Чувството странно го мотивира и той най-неочаквано седна в леглото. Маркучът на маската го опъна отляво и той ковулсивно, я изхлузи от главата си. Веднага се подпря със свободната си от системата ръка. Мелодичен звън го накара да се напрегне още малко. Успя да се завърти и да спусне краката си на пода. Кабелите прилепени към гърдите и слепоочията му се откъснаха и се свлякоха на леглото.Одеялото се изхлузи настрани и той остана седнал и напълно гол на края на леглото.

    Като че ли, искаше твърде много от себе си. Все пак реши да не се предава и се опита да остане така. Ускорен, пулсът на сърцето, разбута заспалите му дробове и той за първи път вдиша дълбоко. Вратата вляво се отвори безшумно и през скромното антре в стаята влезе облечена в бяло жена на средна възраст. Изненадано го погледна и тихо ахна:
    - Не бива да ставате. Още ви е рано! Сега ще извикам професор Ричардсън.
    После се втурна обратно навън.

    Това, че видя някой друг му подейства успокоително. Реши, че в крайна сметка, да полегне обратно, не е чак толкова лоша идея. Придърпа се бавно и успя някак да се намести. Все още не осъзнаваше напълно къде е, нито се тревожеше за това. Отпусна се с въздишка. Не се почувства по-добре. Тревогата му обаче, изчезна. Стресът от събуждането се отми от реалността. Обърна се наляво и видя че на стената с дървена облицовка, имаше красив умивалник и огледало. Огледало?! Понечи да се изправи отново и в същия момент чу, че влезнаха хора. Погледна се. Най–после обърна внимание на факта, че е без дрехи и понечи да протегне крак към пода, за да придърпа завивката си.

    - Я, чудесно изглеждате! Добре дошли сред нас.

    Пред него застана висок, облечен в сини лекарски одежди, възрастен мъж. Топла ръка докосна челото му, после обхвана китката на ръката му.

    - Как се чувствате сега господин Брадфорд? – попита го внимателно.
    - Брадфорд? Ами... – прокашля се – Мисля че съм гладен – добави дрезгаво. Бяха първите му думи. Почти се засмя вътрешно над откритието, че може да говори.
    - Това вече е новина. Доктор Синклер, бихте ли помолили сестра Алън да донесе
    дрехите на господин Брадфорд?
    - Разбира се, професор Ричардсън.
    Зад гърба на професора, пристъпи надясно и внимателно кимна, чудно хубава, червенокоса жена. Зелените и очи се стрелнаха към него, после забързано излезе.
    - Значи , казвате, че сте гладен? А, имате ли някакви други оплаквания?
    - Не, не мисля,..аз...аз, казахте...казвате, че се казвам Брадфорд?
    - Всъщност цялото Ви име е Доминик Малкълм Брадфорд. Но за бога!
    Та това е напълно нормално... да не си спомняте. Цяло чудо е, че сте сред нас, след всичко което сте преживели.

    Професорът примъкна високо четирикрако столче и по-скоро се подпря, отколкото седна. Извади малка жълта папка изпод мишницата си , разтвори я и записа нещо в графите вътре.

    - Докторе, аз не съм съвсем сигурен дали...какво всъщност се е случило с мен?
    Доминик опита да се изправи отново в седнало положение и донякъде му се удаде.
    - Не се напрягайте, още сте слаб! А-а-а, виждам, че вече се справяте. Вижте,
    преживели сте доста неприятен ловен инцидент. Ако трябва да съм откровен, когато ви свалиха от хеликоптера, изглеждаше, че инцидентът е с фатален край. Честно казано, вашият случай е прецедент. Аз всъщност съм изумен, само две седмици Ви бяха достатъчни, за да...Спортували ли сте активно преди?
    - За какво, две седмици за какво? – почваше да проумява...
    - Да се възстановите от нараняванията – професорът, побутна очилата си с
    показалец. Повдигна вежди. - И да се събудите сам - очите му гледаха учудено. - В рода Ви има ли дълголетници, искам да ка...?
    - Какво за нараняванията ми... – спря го по средата.
    В стаята влезнаха красивата млада жена и сестрата, която вече бе видял. За втори път се почувства неловко от голотата си, но беше твърде изтощен да се притеснява от това сега.
    - Донесохме дрехи, професор Ричардсън – учтиво се обърна червенокосата,
    млада жена.
    Сестра Алън му подаде болничен чифт пижама. Той поклати глава и тя с готовност започна да му помага. Смутен, прие помощта и. Костваше му огромни усилия, но накрая успяха някак си да го облекат.
    - Кръвната му картина е много добра и като цяло, изглежда напълно здрав като
    показатели. – продължи, младата лекарка – дори си мисля, че можем да започнем възстановителна терапия от утре.
    - А днес той е гладен! – професорът го каза с неприкрита гордост в гласа.
    Продължи – Сестра Алън бихте ли предложили храна на господин Брадфорд? Супа и сок с витамини. Благодаря – и се обърна към Доминик - После ще поспим нали? – усмихна му се.
    - Да, мисля, че имам нужда – каза го с усилие и се отпусна отново назад.
    Сестрата излезе за втори път от стаята.
    - Добре, а сега ние Ви оставяме – професорът кротко го потупа по рамото и се
    обърна.
    - Ако имате нужда от нещо, обърнете се към сестра Алън – беше приятният
    алтов глас на доктор Синклер – ако не е край Вас, просто натиснете оцветения в зелено бутон от лявата страна на леглото Ви. Можете да ползвате интеркома, за да говорите.
    За първи път му се усмихна. После се обърна и без да бърза излезе от стаята. След нея остана деликатното ухание на парфюмът и.

    Пет минути по-късно при него се върна сестрата, тикаща малка количка с храна и ароматът на супата измести от ума му всичко, освен истеричното чувство за глад. Помогна му да се изправи, настани го удобно и постави пред него висок до гърдите му поднос за хранене. Той, малко несигурно, пое с ръка лъжицата и опита първата си глътка, пилешка супа. Независимо от глада, започна да я поглъща бавно, почти предпазливо, изчаквайки внимателно реакцията на празния си стомах. Постепенно започна да се храни с нормална скорост под грижовния поглед на сестрата. Изяде съдържанието на купичката напълно и изпи подадената му чаша с приятен морковен сок. Сестрата му доля втора чаша и му подаде малко розово хапче.
    - За да заспите по-бързо и да се събудите по-леко – каза окуражаващо.
    Изпи го послушно. Почувства, че това е достатъчно за сега. Инстинктивно усещаше, че не бива да прекалява.
    - Много добре! Мисля че след няколко часа можете да се подкрепите отново, нали?
    - Доминик, наричайте ме Доминик моля...
    - Тогава, аз съм Мелани. Можете да ми казвате Мел. Сестрата се усмихна.

    Направи нескопосан опит да и се усмихне и той:
    - Радвам се да се запознаем Мел!
    Тя раздига сръчно. Смени завивката му, възглавницата, увери се, че се е настанил удобно и бутаща количката с подноса, излезна от стаята. Малко след това се унесе и необезпокояван, заспа дълбоко. Пропадна в копринените обятия на сън без кошмари.

    Събуди се сам. Друготото усещане, освен глад, беше чувството му за сила. Отхвърли завивката, полежа няколко минути така, след което бавно стана от леглото. Изправи се на крака, не усети никакво замайване и пристъпи. Почувства се страхотно. Закрачи препазливо из стаята. Тръгна към прозореца и се опря на перваза.

    Наоколо, имаше подредена в стройни редици, гора. Малко неочаквано сред нея изпъкваше кокетно, по-скоро декоративно зелено хълмче. Отвъд китния парк се мержелееха силуетите на високи разчупени сгради. Ниско долу, досами шестетажната сграда, имаше широк паркинг от който през гората се врязваше широка алея за коли, покрита, както му се стори, с бял чакъл. Точно преди да се превърне в алея, паркингът се раздвояваше около малко езерце, чиито плитки води се разпенваха от високите струи на красив фонтан. Водните гирлянди му пречеха да види ясно, но му се стори, че изригват от красива статуя на човек или дете, хванало нещо в ръце. Свечеряваше се и далеч надясно зад огромните сгради в далечината, красивото зарево на залязващото слънце обагряше небето. Усмихна се на спокойния залез, хвана дръжката на едното по-късо крило с ръце, завъртя я и то леко се отвори. Не повече от десетина инча, но и това бе достатъчно. Приятният есенен вятър го погали със свежестта си. Почувства се жив и зверски гладен.

    Обърна се и се запъти, вече по-бързо, към интеркома на леглото си. Подтисна порива да се огледа. Не бе готов за това което щеше да види. Точно преди да натисне зеления бутон се отказа и протегна ръка към вратата до малкия, красив умивалник. Отвори, вътре автоматично се запали осветлението и той влезе в единична баня с тоалетна и душ. На далеч по-широката мивка имаше полица пълна с всички необходими за тоалета му, принадлежности. Най-после се видя в огромното огледало. Заемаше цялото пространство върху стената над мивката. Беше...той. Изпосталял и брадясъл. Доста брадясъл. Косата му бе сплъстена и мазна, очите заобиколени от тъмни кръгове, бузите хлътнали и като цяло имаше доста измъчен вид. Съблече пижамата, окачи я на стенната закачалка и се погледна отново. Не изглеждаше зле, ако оставеше настрани факта, че беше измършавял. Погледна и видя флакона с пяна за бръснене и самобръзначките. Взе една и изстиска пяна в шепата си. Разнесе я навсякъде по черната си брада и прокара бръсначката по страната си. Избръсна се с удоволствие, изми зъбите си два пъти с различни пасти, пусна душа и влезе под пръските му. Разпени шампоана по косата, после по цялото си тяло и с удоволствие се остави на живителния масаж на водните струи. След като се изкъпа, взе хавлия от сгънатите в открития стенен шкаф и с внимание се избърса от водата. Хвърли хавлията в коша и се загърна в широк бял халат. Изтри с ръка изпотеното огледало. Разреса гъстата си кестенява коса с ръка. Наплиска лицето си с одеколон и пак се огледа. Вниманието му бе привлечено от надпис на ревера. Бяха избродирани три думи: “Възстановителна Клиника Катарина”. Усмихна се. Значи това бе мястото.

    Внезапно очите му се натъкнаха на нещо друго. Трескаво избърса огледалото пак и се вгледа изтръпнал в шията си. Имаше четири разкривени петна с две тънки резки между тяк. Белегът бе почти, колкото дланта му. Изстена. Огледалото му върна ужасено изражение. Господи! Изведнъж, споменът се отприщи и потече като студена спойка между късчетата на разнебитеното му съзнание. Картините от лова се завъртяха пред очите му. Събитията заеха реда си на представяне в зловеща пиеса, в която главният герой бе той. Прималя му.

    Излезе по халат от банята и почти се сви надве от отчаяние. Нави левия ръкав на халата и видя дългите розови резки върху ръката си. Всичко си идваше на мястото. Две седмици. Така беше казал професорът. Две седмици бе прекарал в кома! О, нещо не се връзваше. Седна. Отново прокара ръка през косата си и се размисли. Ако беше тук само от две седмици, как по дяволите раните бяха зарастнали? При това нямаше никакви превръзки, никакви конци...нищо. От момента на събуждането си бе непокътнат. Потрепера. Последния път, когато се бореше за живота си, не беше така. Никак даже. Не, нещо хич не се връзваше. Стегна се, прекрачи до леглото и натисна зеления бутон. Отговори му гласът на сестра Алън. Със запъване поиска да се види с професор Ричардсън. Сестрата отговори, че веднага ще предаде.

    Няколко минути по-късно зад гърба му се обади приятен алтов глас:
    - Професор Ричардсън не в тук в момента, но ми се струва, че и аз мога да ви помогна.
    - Всъщност, все ми е едно, просто имам някои въпроси...
    Тя стоеше зад него със сериозно изражение и същата жълта папка в ръка. Наблюдаваше го изучаващо. Продължи:
    - Удивително! Изглеждате изключително добре! Просто не е за вярване – в очите и за миг проблесна съмнение, после отново станаха сериозни.
    Той се пусна от перваза на прозореза и пристъпи към нея:
    - Моля разкажете ми, какво се е случило с мен. Опитвам да си спомня.
    - Разбирам - Отвори папката и започна – точно преди шестнадесет дни, получихме обаждане от адвоката Ви, господин Ван Арсен...
    - Хари?
    - Да, господин Хари Ван Арсен. Алармира ни по радиостанцията от планинската спасителна служба че се намирате в критично състояние след инцидент при ловния ви излет. Както знаете имате здравна осигуровка, която Ви дава право на този вид обслужване. “Клиника Катарина” е един от най-добрите травматологични възстановително центрове в Съединените Щати...
    - Как...как се озовах тук?
    - С хеликоптер – леко му се усмихна – може би три часа след инцидента вече бяхте в операционната. Леко пристъпи към него, свойски го хвана под ръка и го поведе към леглото без да спира да разказва – бяхте в състояниое на физическа смърт.- поспря се за малко докато той сядаше и придърпа високото столче зад себе си. - Сега, това над което си блъскаме главите е: по каква причина пулсът Ви се върна? Преглеждам за кой ли път записите от момента на приемането Ви. При цялата огромна кръвозагуба, сърцето не би могло да започне работа само. Без външна помощ. Но се случи и...
    - Какво ми беше?
    Тя се запъна, докосна челото си и започна:
    - Гърлото ви бе прехапано, трахеята и хранопровода разкъсани, големите шийни съдове също. Сънната ви артерия бе прекъсната, раната бе така дълбока, че щом започнахме да почистваме съсиреците видях...ние можехме да видим прешлените на врата Ви – поспря се за миг, после добави – Вие господин Брадфорд, бяхте физиологично мъртъв.
    Странно, това нито особено го изненада, нито го уплаши. Не и след като знаеше как се стигна до там. Криво се усмихна, погледна я директно в очите и попита:
    - Знаете ли как е станало?
    - Страхувам се, че сте били нападнат от мечка. Явно е, че сте се опитвали да избягате от нея. Раните по ръцете Ви издават борба. Всъщност може би Вие ще ни кажете повечеи, щом веднъж възстановите паметта си. Аз съм...
    Почти го разсмя. Борба? Само да го бе видяла там! Като се опитваше да се откопчи. Ужасен потрепера:
    - Не беше никаква мечка! –за миг се овладя и продължи почти спокойно - Той, големият гризли си отиде много преди това. Сивите го прогониха от елена...
    - Спомняте ли си? Вие си спомняте инцидента? Имате ли представа какво точно се случи господин Брадфорд?
    - Да, и то не стана както предполагате. Никак даже – внезапно реши да не разказва повече – Къде е Хари сега?
    Тя, бързо прикри обхваналото я любопитство и тонът и стана дискретно- професионален:
    - Те всъщност Ви посещават всеки ден откакто сте тук, господин...
    - Те?
    - Да, той и госпожа Брадфорд. Имате много грижовна съпруга и аз очаквам...
    - Съпругата ми? – внезапно трепна и почти подскочи – Илона? – спомни си името без никакво усилие. Само дето чертите на лицето и му се губеха, но...
    - Да, госпожа Илона Брадфорд. Очаквам да е тук до час. Чудесно е, че ще Ви види така. Всъщност, време е да приемете още малко храна?
    - Храна? Звучи като дяволски добра идея!
    И двамата се разсмяха. Изведнъж му се прииска да забрави. В тоя момент му се стори, че въобще не беше важно какво му се е случило. Искаше час по-скоро да се завърне в живота си. Какъвто и да беше...

    Около четиридесет и пет минути по-късно, в стаята буквално връхлетяха Хари и Илона. Тя изглеждаше великолепно, лицето и бе измъчено, но красивите сиви очи грееха все така силно, както и преди. “Май не съм забравил напълно...” – помисли си развълнуван, миг преди да попадне в обятията на двамата.
    - Боже, истина е! - проплака Хари и отново мълчаливо ги притисна към себе си. Илона безмълвно стоеше сгушена, обвила ръце около врата му.
    - Е, добре съм, вече цял ден съм много добре...и много гладен. Гладен съм почти непрекъснато!
    - Не ми се вярва, че си тук отново – Илона най-после успя да каже нещо.
    - Доминик като твой адвокат, вече бях готов да вкарам в действие клауза от завещанието ти – Хари преглътна, после забърса очилата си в края на вратовръзката. Очите му бяха влажни и зачервени. – Ние , моля те прости ми, ние не вярвахме, че ще се върнеш. Всъщност никой не вярваше. Две кошмарни седмици. Тялото ти се справяше страхотно, но никой от лекуващия екип не вярваше, че ще е възможно да възстановиш мозъка си. Та ти беше напълно мъртъв още там. Исусе! – нервите на Хари не издържаха и той се разрида. Илона, най-сетне го пусна и нежно прегърна Хари през раменете.

    След като треската от първия шок на срещата им премина, Хари най-сетне започна да разказва:
    - Първо ни стресна гласът на оня бабанко – големия гризли...Чухме двата гърмежа, беше на не повече от триста ярда от нас и се чу добре...и виковете, всъщност рев или нещо...май беше от мечката...все едно – задъхано продължи – Джони се втурна, естествено бях там и аз, ... крещеше ти по радиото, но ти не отговаряше... Тичахме като луди! Останалите забихме на пусията да причакат животното, ако се опиташе да се измъкне ранено... Аз..ние най-после стигнахме чакалото, осветихме...нищо...теб те няма! Елена изпоразкъсан като одрана кожа, отместен доста надолу. Настъпих карабината! Боже! Въртим се...нищо! Джони се втурна като луд обратно...Аз след него. Момчето чете следите, както аз завещание...Видяхме брега с фенерчетата, разбрахме че си се хлъзгал по склона към двайсетина ярда надолу и си цопнал в реката...тя там е дълбока...слизаме, аз падам, ставам, загубих си очилата...все едно преминахме отгоре реката. Оня тича напред, аз кретам отзад като на преамбюл по бракоразводно дело..Така де... И двамата бяхме мокри...е, повече аз... и тръгваме да те търсим... и луната, не знам дали си спомняш.... с тия облаци...ту я има, ту я няма и ... и те видях, но без очила не бях сигурен, но Евънс те разпозна веднага... все едно, то пък друг ще вземе да лежи там... и се втурнахме пак през ония огромни, хлъзгави канари. Скочихме до теб...майчице..да ме прощаваш, ама няма да описвам... Джони Евънс нищо не казва. Само се върти като побеснял с пушка и запален фенер на цевта. Нищо! Никакъв звук...само реката...или тя криеше всичко, или оня мечок наистина си го биваше... обаче го проследихме после...Това нататък. Аз вдигам мойта пушка и два пъти стрелям във въздуха. Джони крещи по радиото на групата да идват, те горките не знаят къде са! Веднага ме оставя край теб и се връща да ги поеме, да не стане нещо и с тях. Намерил ги на купчина, нещо се било въртяло край тях...я мечока, я ги е завъртял страхът, та разправят девитини...та напълнили гащите...Аз крещя като луд по радиото да викат хеликоптер от базата! - Поспря се, да поеме дъх. Намести очилата на носа си и продължи – Браво на тях, на трийстата минута спускаха люлката и май към час и нещо им е трябвало да те докарат. Аз веднага ги пренасочих към Катарина...тая клиника е специална...май най-добрите специалисти по травматология са тук...във всеки случай по-модерна в щата няма да намериш...та така. Аз преди години паркирах тук за месец, че едно Ферари ме ухапа в Айова... И после вече знаеш.

    Илона най-сетне го прекъсна:
    - Какво стана там Доминик? – гледаше го тревожно, без престореност на красивото и лице.
    - Ами скъпа... Аз вече го казах на доктор Синклер. Не, това там не беше големият гризли. Хари...беше нещо друго...
    Опита на Хари да отговори секна. И двамата го погледнаха сепнато. После учудването в очите им премина в тревога:
    - Но какво, какво за бога беше, Доминик? Кой ти стори това? Какво се случи?
    Доминик поклати глава:
    - Никак не съм сигурен Хари, но ето какво си спомням...

    С разказа му, и най-дребните детайли от преживяното застанаха по местата си. Говореше спокойно, без да бърза. С възхищение разказа битката между гризли и сивите вълци. Разказа дори за решението си да не ходи повече на лов. После започна премалял да говори за онова демонично нещо, което го нападна.Сякаш го виждаше отново как прехвърля сивото си тяло през парапета на чакалото...продължи вече задъхано, те слушаха мълчаливо. Не го прекъснаха нито веднъж. Свърши. Никой нищо не каза. Поне не на глас. Изразът в очите им си оставаше същият – неверие, изумление, тревога...В болничната стая се възцари мълчание. Търсеше подкрепа в очите им. Прочете само объркване и ужас.
    Илона заговори първа:
    - Знаеш ли скъпи, каквото и да е било, вече го няма...ти си тук и това е най-важното! Ако тря...
    - И след седмица наблюдения те изписват.- Хари я прекъсна приповдигнато - Стягай се дяволе, имаш много работа да вършиш. От издателството ни притискат със сроковете и...

    Спря да ги слуша. Не че не ги чуваше, просто спря да се вслушва в това, което му казват. Не можеха да приемат неговата версия или просто не му вярваха. Не, не на него, а на случилото се. Изведнъж и двамата решиха, че не бива повече да питат. Разбра ги. Беше откачено, налудничаво. И той самият не би го повярвал. Ако не бяха белезите, ако не го бе преживял, сигурно щеше да го захвърли като нежелан, дошъл от бесовете на нощта, кошмар. Но не беше. Все едно, реши повече да не говори за това.

    Заразпитва за всичко. Стараеше се да не се показва изненадан. Хари и Илона, като че ли с облекчение преминаха в ролята на осведомители и той бързо навакса празнините в главата си. След известно време чу да се смее на поредната шега на Хари, докато Илона продължаваше да обяснява ентусиазирано:
    - Всъщност – продължи тя, вече четвърта година подред, успяваш да напишеш бестселър. Издателите се боричкат за теб, а Хари се занимава с това, да ти плащат все повече пари. Аз се занимавам основно с това да ги харча...
    Избухнаха в смях. Да, наистина добре се справяше. Нещата в главата му се подредиха бързо, при това без да се насилва да си спомня. Просто, миг след като някой от двамата разкажеше част от живота му за която той не можеше да си спомни сам, вече знаеше всичко за това. Без никакво напрежение.
    - Трябва да ти призная, че си труден клиент, когато става дума за интереси...но пък от друга страна, процентите които получавам от твоите договори...хм, те приятелю просто изритват в задника всяко главоболие.

    Докато се наслаждаваха на бъбривостта на Хари, той с много сериозно изражение млъкна, огледа се и театрално се ослуша. После бръкна в кожената си чанта и извади бутилка отлежал Джак Даниелс, отвори я с рутина и в другата му ръка блеснаха малки стъклени чашки.
    - За великото ти завръщане хлапе! – подаде чашки на него и Илона и сръчно ги
    напълни. После бавно ги повдигнаха пред очите си. Досущ като заговорници и без да се чукват, отпиха. Преглътна от ароматната течност. Алкохола мигновено разля топлина по стените на стомаха му и той се отпусна назад в леглото. Щастлив слушаше бръщолевенето на Хари и успокоителните думи на Илона...Така и не разбра, кога е заспал. Сън без сънища.

    Деликатно дойде чувството за промяна. Без определена причина. Изведе го бързо, но без стрес от ласката на дълбокия, по детски безгрижен сън. Разбуди се само за миг, без колебание или безпокойство. Чувство за блаженство изпълни тялото му и той сладко се протегна.

    Птиците изведнъж се появиха в слуха му. Достигна го знание за течението отвън, за тътена от стъпките по коридора, за разговорите на болничният персонал, за ниският рев на трафика отдалеч... Всичко. В главата му присъстваха дори звуците от диханието на огромния град, наблизо. Чуваше нещата така ясно, че скочи от леглото и разтърси глава.Звуците нито изчезнаха, нито намалиха силата си. Все още малко объркан, отиде с бързи крачки до прозореца и го отвори. Лекото течение, дошло отвън не го погали, а стовари тонове сетивна информация върху него. Не бяха само звуците. Дойдоха и миризми. Всъщност нюанси от миризми. Не, не беше това...бяха картини от миризми! Той зачете дългото им съобщение. Дали не полудяваше? Не, всичко изглеждаше на мястото си с изключение на това, че вече знаеше, че източно от него, на около осем мили е станал пожар, че тази вечер щеше да е ветровито и нямаше да вали, но късно през нощта щеше, при това, придружено с гръмотевична буря, че тревите в парка наоколо бяха пръскани с препарати и че имаше зайци. Зайци? Почти го досмеша, после се стресна. Как го разбираше всичко това? Миг след това се улови да вдишва с широко отворени ноздри повеите на въздухът отвън и най-после проумя, че ги е подушил. Невъзможно! Долепи се до стъклото и се вгледа надолу към пристигащите коли. Подскочи. Виждаше ясно лицата на шофьорите им. Виждаше дори изкусно изрязаните люспи по тялото на шарана, прегърнат от голото дете. Скулптурата на фонтана. Отново и отново. При всяко вглеждане, образът ставаше ясен, сякаж гледаше през оптиката на Ремингтъна... Но как така? Какво ставаше всъщност? Обърна се бавно, изплашен от новото си аз. После трепна, отскочи моментално вляво и се вгледа в покрития с пластмасова изолация електрически кабел. Беше усетил, можеше да се закълне в това, че там от дясната му страна тече ток. Без да го е подушил, чул или видял. Просто космите по врата му изведнъж настръхнаха и реагира мигновено на сигнала. Дали пък не беше от лекарствата. Може да беше някакъв вид алергична реакция....Реши да се обади по интеркома, но първо трябваше да се изкъпе. Вглъбен в разсъждения се насочи към вратата на банята.

    Редува топъл със студен душ около десетина минути. Почувства се по-добре. По някакъв начин, бързо започна да се нагажда към остротата на сетивата си. Откри, че може да намаля силата на звука като просто го игнорира. Същото се случваше и с миризмите, които в момента в който престанеше да им обръща внимание, като че ли се отмиваха от водните струи. Зрението му включваше на вълна “оптика” само ако се втренчеше в нещо. Под душа нямаше в какво, пък и това се оказа най-лесно да контролира. Единственото усещане неподлежащо на контрол бе чувството, което изпита, до електрическия кабел. Дори със затворени очи “виждаше” стаята по много особен начин. Виждаше я в главата си. Беше като карта на места от които да се държи настрани и места, които са безопасни. Не можеше да го обясни, можеше само да го изпита. Помисли си, че в крайна сметка, богатият му иначе речник е просто човешки. В него нямаше думи за понятия, несъществуващи в човешкия живот. Спря водата, прекара длан през лицето си, протегна ръка към халата, закачен на стената и неистово му се прииска да се изтърси. Размя се шумно и навлече халата...

    Двадесет минути след това, сресан, избръснат и готов слушаше приближаващото чаткане на токчета към стаята си. Да-а-а-а, жената беше висока, лека и ходеше с равномерните крачки на уважаващ спорта, млад човек. Май се сещаше за една такава...
    Вратата към малкото антре се отвори със замах и доктор Синклер, пристъпи към него:
    - Добро утро! Вече сте станал?
    - Случи ми се някак...
    Тя продължи:
    - Днес започваме с твърда храна. Ще се разходите до стаята за почивка и възстановяване сам, а в района на клиниката ни с придружител. Имате право да поискате двойна стая и да приемате съпругата си тук. Можете също да получите телевизор или някакви книги, или просто нещо друго, което ще Ви помогне да прекарвате по-леко престоя си при нас...
    - Дрехите ми? – не искаше да я прекъсне по средата, просто се изплъзна от устата му.
    - О, боя се, че тези от лова...тях едва ли ги искате. Всъщност, беше глупаво...те за нищо не стават, така че е редно Вие да се обадите на жена си, за да Ви донесе. На практика те ще са Ви нужни, само ако сте достатъчно силен да се разхождате в парка наоколо.
    - Чувствам се достатъчно силен веднага да си тръгна.
    - А, не..., не и преди професор Ричардсън да каже, че сте напълно здрав.
    - Професор Ричардсън ще бъде заставен да го каже при липса на достатъчно желание... Кафе? Да ви се намира кафе? Обичам го черно...сутрин и с добра компания!
    - Е, не мисля че е редно, но изглеждате достатъчно жизнен, за да преживеете едно не дотам грубо нарушение на правилата...
    Обади се и две минути по-късно сестра Алън им поднесе чашите с ароматно кафе.
    - Благодаря Ви докторе!
    - Вероника. Името ми е доктор Вероника Синклер.
    - Мисля, че току що спечели много благодарен пациент Вероника. Усмихна се над димящата чаша. - Мисля си че е добра идея да помоля Илона да ми донесе лаптопа?
    - За да опишеш цветущо, кошмарната терапия ли? – каза го сериозно, усмихвайки се с очи.
    - О, на вас двамата с професора ще отделя специално внимание...

    Постепенно разговорът го отпусна. Разбра, че тя харесва книгите му. Май имаше всички. При това ги коментираше с вещина на познавач и задаваше въпрос след въпрос с неприкрито любопитство. Той малко смутено и призна, че не е съвсем сигурен за съдържанието им и че няма да е лоша идея, ако започне да чете собствените си произведения. Попита:
    - Мислиш ли, че мога да си тръгвам вече? Чувствам се прекрасно и не виждам причини да пазя леглото, толкова дълго...
    - Независимо, колко добра компания за кафе си Доминик, последното, което бих направила, е да посъветвам професор Ричардсън да те пусне преди да сме ти направли пълни изследвания. Сега, както добре знаеш, за всяко нещо винаги съществуват два начина – лесен и труден. Ти на кой се спираш?
    - Но, Вероника! Докторе, аз...
    - Вероника звучи по-добре...
    - Съгласен – засмя се – избирам лесния начин.
    - Чудесно, тогава може да започнем още днес. Първо ще ти вземем кръв, после ще...
    Вратата се отвори шумно. Не беше никаква изненада. Беше чул неравния му, приличащ на непрестанно препъване ход. Беше съпровождан от непрекъснато дърдорене с някакъв колега. Доста преди да отвори вратата.
    - За вълка, говорим...
    - Добро утро, професор Ричардсън – Вероника се обърна първа към него.
    - Здравейте професоре....и да знаете, че цигарите наистина убиват. Всъщност, мисля че го знаете по-добре от мен.
    - Добро утро – широката усмивка прие скован вид – какви цигари? Аз ги отказах отдавна, беше преди година...
    - О, сигурно съм се заблудил. Стори ми се, че долових някакъв аромат. Като се замисля, май на цигара без филтър. Знаете как е, понякога човек си внушава неща, които не са верни. Извинете...

    Въпреки усилието от негова страна, лицето на професор Ричардсън запази стегнатия си вид. Очите никак не излъчваха увереност, че Доминик греши. Нямаше как да знае, че беше чут и подушен, далеч преди да му хрумне да излъже за изпушената, скришом в кабинета му цигара “Житан”. Заедно с третото му за тази сутрин, силно кафе. Доминик бе готов да се обзаложи, че може да хване миризмата от двеста ярда и, че пак щеше да смърди точно толкова гадно. Въпреки ментовия бонбон в устата на професора.

    - Доктор Синклер, как намирате пациента днес?
    - Готов за пълни изследвания, функционален тест и скенер в следвашите 5 дни.
    - Мдаааа, младият организъм на леглото срещу нас, със сигурност изглежда готов да ни каже сбогом след някой и друг ден. Ако тестовете го потвърдят, ние в никакъв случай няма да се осмелим да го задържаме, нали?
    - Не, професор Ричардсън, не бихме се осмелили – погледна го някак особено със зелените си очи.

    После часовете се завъртяха бъзо. Почти веднага след това му взеха кръв. След като се нахрани, направи първата си разходка до стаята за почивка. Останалите пациенти на “Възстановителна Клиника Катарина” изглеждаха като хора, за които животът не беше тревога. Поне не такава, че да надхвърля въздържане от още едно питие, още една пура или пък избор на подходящ костюм за поредното политическо парти. Някак си, напълно естествено, изключваше от въпросния списък, тревогата за пари. Не остана изненадан. Все пак знаеше, какъв бе размерът на застраховката му. Такава, никой с доходи под двеста и петдесет хиляди долара годишно, не можеше да си позволи. Беше му интересно да слуша вътрешно ухилен, предвзетите оплакванията на богатите старци.

    Тъй като се чувстваше отлично се обади на Илона да му донесе лаптопа, дрехи, а и да го придружи навън. Час по-късно, забързана се появи с нужните неща. Веднага се преоблече, после се спуснаха с асансьора на партера. Тръгнаха бавно навън, през огромният салон. Точно, когато преминаваха край охраната, му се стори, че долавя нещо. Още не можеше да каже какво, а и Илона му говореше някакви данни за последните му тиражи, но когато достигна вратата, бе шокиран от количеството шумове и миризми, които го връхлетяха внезапно. Спря се и инстинктивно запуши ушите си с ръце.

    - Какво има, добре ли си? Да извикам лекар?
    - Не, само ми помогни да мина през изхода.

    Излезнаха, той се напрегна да игнорира шума и опита да и се усмихне. Тя не изглеждаше много сигурна, че разходката е добра идея. Той обаче продължи по стълбите и след около пет минути вече крачеха бавно по алеята обикаляща болничната сграда. Удаде му се да филтрира звука и да се концентрира само върху нейния глас. Не беше много сигурен как го прави, но просто си го помисляше и то се случваше..

    Илона се разхождаше до него, все по-уверена, че той се справя и не след дълго започна да му разказва. За всички книги, които бе написал. За криминално-политическия им характер. За хилядите си почитатели. За последният му проект. За чудесната им къща. За собственият му кабинет – негова запазена територия. За купето, чакащо в гаража триумфално да се завърне.

    Разговорът върна и последните му спомени и рамката на живота му придоби плътност и релеф. Целуна го на една извивка и това му хареса. Имаше прекрасна съпруга и това го караше да игнорира всичко, което го тревожеше до скоро. Намираше го временно и чувстваше, че най-страшното е останало зад гърба му.

    Следобедът се изниза бързо. Вечерта дойде отново Хари. Изглеждаше по-ентусиазиран за предстоящото му изписване и от него самия. Този път разговаряха за сериозните му ангажименти, работните му планове и материалното му състояние.
    - И - продължи Хари, надвесен над портативният му компютър - новият ти проект “Братството”, трябва да е завършен след около 4 месеца. Анджелика е обявила на издателя ти, че имаш временно неразположение, но сам знаеш, че не може да трае вечно. Илона твърди, че получаваш куп информация ежедневно. От сътрудниците ти в мрежата е. Аз лично мога да те побутна, като ти кажа, че този път мизата, която подписа, ако си спомняш, е малко над милион. Така, че...не мисля, че ти е нужно да ръждясваш повече от няколко дни тук.
    - Всъщност четири остават. Трябва само да ми направят скенер и функционален тест.
    - Да, и да не те размотават повече...животът ти е пълен с отговорности и задължения, приятелю. Е, има и приятни моменти, разбира се – ухили се до уши и бръкна с многозначително изражение в кожената си чанта. Този път беше скъпo малтийско вино. Имаше и кутия нарязан, испански, осолен свински бут. Отпиха, после Доминик, посегна към месото. Сложи прозрачно-тънкия къс в устата си. Стана толкова бързо, че почти си разля чашата. Устата му се напълни със слюнка от вкуса на соленото, сурово месо. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си и внезапно му се прииска да се нахвърли настървено върху кутията. Наведнъж! Чу се да проръмжава, после се напрегна да запази спокойствие. Месото мамеше неудържимо.
    - Я, тук да не те държат на диета? Май трябва да им се обадя официално, а? – Хари го гледаше с изражението на човек, установил, че вратата от клетката на лъва, е отворена...
    Овладя се и подхвърли:
    - Не, само дето не съм опитвал испанска пастърма и малтийско вино от началото на дните си.
    Премълча за възрастта, диетата и здравето на собственика на месото, от което бе произведен деликатеса. Всъщност, нито можеше да каже как го разбира, нито Хари би му повярвал. Най-вероятно, щеше веднага да спре достъпа му до бутилката.
    - Брей! Ама че работа! А аз си мислих, че напълно съм те загубил от кръга на месоядните си приятели!
    Разхилиха се и продължиха да си говорят. Умуваха нашироко, докато накрая, Хари каза, че все пак има достатъчно време занапред и си тръгна. Дълго след това не можа да прогони натрапчивия вкус на суровото месо от устата си. Толкова му хареса, че не изми зъбите си. Просто лежеше в тъмното и си мислеше за това. После му хрумна, че е време да заспи. Не му остана време да се възхити на скоростта с която това се случи. Сънят го дръпна в пазвата си и Доминик Брадфорд, извит настрани, лекичко прохъркващ, заспа дълбоко и спокойно. Усещането му, ако имаше някакво усещане, бе за уютна, топла бърлога с упояващ мирис на прясно месо.

    Четири дни по-късно, излизаше триумфално през централния вход на болницата. Беше преметнал на рамо кожената чанта с лаптопа и носеше букет с цветя в дясната си ръка. Тестовете бяха приключили в негова полза. Той не остави никакво съмнение в лекуващия екип, че е напълно здрав физически. Реши, че няма да говори с никого за промените. Мислеше че е временно явление, а и не искаше да го вземат за луд. Илона, професор Ричардсън и доктор Синклер го придружаваха навън. Излезнаха от вратата и се спряха. Той започна пръв:
    - Задължен съм. Че се връщам към моя живот, дължа изцяло на вас. Благодаря и на останалия персонал, който се погрижи за мен. Клиниката е великолепна.
    - Млади човече – професорът започна приповдигнато - оздравяването ви е събитие, в което позволявам си да призная, ние имаме много малко участие. Бих желал аз да ви благодаря, задето ни дадохте да разберем колко малко, всъщност знаем. През цялата ми практика не съм имал случай като вашият. С всичката ни техника и оборудване, при наличието на изключителен екип от специалисти, ние все още не можем да си обясним вашето – запъна се – вашето възкресение. Аз съм стар, човек, но благодарение на вас, повярвах в провидението отново...
    - Е, хайде, хайде аз най-добре зная, как добре ме гледахте. Не прехвърляйте цялата вина за “възкръсението” на мен..
    - Истина е че се справи страхотно. Адски се радвам, че върнахме един писател на почитателите му.- Вероника се усмихна – и на семейството му.
    Той и се усмихна в отговор и съвсем спонтанно и поднесе букета:
    - На теб повече ти отиват.
    Тя смутено пое цветята, а той усети, че Илона го докосва.
    - Обещавам, вече да го държа под око. Надявам се да идваме при вас само за преглед – Илона най-сетне успя да го хване под ръка и настойчиво го дръпна. Той се ухили и се завъртя след нея по широките мраморни стълби. На покритата със ситен чакъл алея, чакаше такси. Шофьорът отвори задната врата широко и приятелски му кимна.

    Къщата им бе впечатляваща. Изникна неочаквано, пет минути след като излезнаха от тесния път на боровата гора. Беше средно голяма кокетно боядисана в бяло. Елегантна с раздвоен на две нива, покрит с яркочервени керемиди покрив. Имаше красиво изпъкнали козирки на горните прозорци. Приличащ на извита гъба покривен елемент пазеше дървеният подход към дългата, декоративно остъклена тераса. Дворът бе ограден отвсякъде с висок около шест и половина стъпки тухлен зид. Пред фасадата преминаваше в телена, боядисана в зелено ограда. Към малката площадка за паркиране, отляво на дома, водеше павирана алея. Колата спря пред голямата врата от ковано желязо и Илона извади от дамската си чантичка малко дистанционно. Широките крила на вратата се плъзнаха встрани и шофьорът подкара по алеята към покритата с квадратни каменни плочи, площадка за паркиране. Доминик слезна пръв и докато Илона се разплащаше с шофьора, отвори багажника и извади малката си чанта с багаж. Илона излезе, те отстъпиха и колата направи маневра за да излезе навън. Махнаха на шофьора и тръгнаха към входа на покритото предверие.
    Още с пристъпването през вратата, усети познатата миризма на дома и се обърна към Илона:
    - Най-после в къщи...
    - Да, как ми харесва, че си тук – прегърна го през кръста и го целуна – сега вече съм спокойна. Мисля, че и двамата преживяхме три кошмарни седмици.
    - Да, определено те поизмъчих, но мисля, че всичко вече е зад гърба ни. Искам да си остане там!
    Взе ръката и в своята и те тръгнаха към голямата слънчева дневна, говорейки само за това, което им предстои.

    Дните се занизаха забързано един след друг. Той с усилие се опитваше да навакса загубения месец. От издателството наистина звъняха често. Явно, новината за месечното му неразположение не им се струваше оптимистична. Анджелика – неговата сътрудничка се бе постарала добре. През дните на отсъствието му бе натрупала куп с новини. Беше ненадмината .в набавянето на информация и обработката на материалите, След едночасовият разговор, който проведоха с нея се оказа, че идейно, новият му роман беше много добър, но до завършването му предстоеше още много работа. Проектът му с работно заглавие “Братството” развиваше темата за политическата манипулация на правителството от големите корпорации. Работеше пред компютъра по шест - седем часа на ден. Не мислеше, че е достатъчно. Бързо се научи да контролира изострените си сетива и това почти не го притесняваше. Забавляваше се да чува, вижда и подушва света по нов, много по-различен начин и приливът на физическа енергия, който го бе обзел от болницата го правеше страшно работоспособен. За малкото дни в които бе в къщи излизаше от кабинета си, само когато искаше да подиша свеж въздух, или когато Илона се прибираше с пълен с покупки багажник. После заедно приготвяха вечерята, хапваха и си разказваха за деня. Правеха планове за бъдещето и той слушаше новините, които му носеше. Тя се занимаваше с продажби на облекла и работата и я свързваше с кръг от клиенти, които знаеха по много за много неща. Винаги се учудваше, колко информация за политика и бизнес имаше жена му.
    Сънят му бе по животински здрав .Чувствуваше се добре и скоро почти забрави за инцидента. Животът обещаваше да бъде хубав...

    Седмица по-късно, вече започна да изпитва настоятелна нужда от физическо движение. Една сутрин, облечен в спортен екип, реши да потича в околността. Излезна преди жена му да е тръгнала за работа и с отмерено темпо се насочи по тясната пътечка навътре в боровата гора. Тя започваше досами градината им, простираше се около пет километра наляво от спретнатия им дом и разпращаше боров аромат и свеж въздух в цялата област около магистралата между хълмовете.

    Бягаше с широки крачки и опитваше да се наблюдава. Чакаше признаци на отпадналост. Съвсем противно на опасенията си, се чувстваше зареден с енергия. Скоро крачките му се превърнаха в леки, дълги, премерени скокове в сянката на големите ели. Постепенно го обзе усещането, че може да бяга така с часове. Опиянението го накара, несъзнателно да ускори ритъма си. Никаква промяна. Бягаше вече доста бързо. Дишането, чувството му за равновесие не се влошаваха ни най-малко. Като че ли тялото му изпълнваше най-простата и безметежна разходка.

    Скоро,пътечката се заизвива нагоре в подножието на по-малкия хълм. Той и за секунда не свали от темпото. Гората се носеше стремително край него. Бягаше и я усещаше като присъща собствена среда. Сякаш бе създадена да я обитава. На едно разклонение нагоре, пътя му внезапно пресече, подплашена сърна. Реагира инстинктивно. Напълно безсъзнателно. Устреми се между дърветата и се втурна след нея.

    Започна да бяга толкова бързо, че ръцете му се размазаха пред гърдите. Очите, веднъж засекли целта я държаха окачена пред него. Ушите слушаха гората с максимално внимание а носът му следеше пътя и толкова сигурно, че можеше да я следва и без да я вижда. Всичко изведнъж се забави и доби острота.Започна с лекота да прескача паднали клони, полуизгнили стволове, камъни и туфи с ниска растителност. Обзе го неизпитвана, никога преди това ловна страст. Превърна се в тържество на гонитбата. Забрави кой е, нито го интересуваше. Имаше само цел. Бързо бягаща плячка, която трябваше да догони и хване на всяка цена.

    Невероятно! Вместо капнал, да изостане далеч и да я изгуби от поглед, като че започваше да я настига. Дълбокият мирис на животинската и паника намери тънкото му обоняние и миг по-късно завладя безпощадно ума му. Полетя между дърветата. Сърцето му обещаваше да се пръсне. Това повече го настърви. Дишането му се превърна в ръмжене. В устата му се отделиха слюнки. Той можеше да се закълне, че почувства вкуса на сочното кърваво месо. Месо!

    Трескаво се опомни и се опита да спре. От нескопосания опит се подхлъзна, загуби контрол над движението си и тежко се блъсна в един сведен клон. Запремята се по килима от борови иглички. Успя да овладее падането, скочи на крака и почти изрева от болка. Внезапно съзнанието му бе блъснато от безконтролен гняв и той замахна с ръка. Пръстите му бяха извити като нокти на граблива птица. Така и чувстваше ръката си. Като лапа. Диша няколко минути, застанал неподвижно между дърветата, опитвайки се отчаяно да намери рационално обяснение за това, което ставаше с него. Отказа се.

    Все още го гореше дяволската нужда от движение. Започна да прави лицеви опори с надеждата, че скоро умората ще го върне обратно в добре познатият му, удобен, стар свят. Едно, две, три...тласъците на ръцете му равномерно отхвърляха тежкото тяло, но от така жадуваната болка в мускулите нямаше и помен. Одавна бе подминал сто, но тялото и ръцете му не даваха признаци на изтощение. Само бесът, започна да отстъпва пред разбирането. Това, което е, не бе това което беше. Спря задъхан, скочи на крака и се огледа.

    Вече знаеше, че е на около три и половина мили източно, навътре в гората, че скоро щеше да завали и че бурята щеше да е с гръмотевици. Вдигна глава, подуши още веднъж кристалния боров въздух и побягна обратно. Не изпитваше и капчица еуфория. Дошлите сякаш от никъде промени, започваха да тежат.

    Прибра се точно, когато първите заредени със статично електричество капки, почнаха да се сипят над зелената околност.

    Телефонът го сепна и той все още ангажиран с материала си, вдигна слушалката.

    - Доминик, получих справката от отчета на “Неон” за последната година. Пращам ти я, както и два независими анализа на енергийни експерти за нея. Довечера очаквам да получа и доклада за съкращенията на холдинга от Канада...
    - Добра работа, Анджелика. И аз имам въпроси. Мислиш ли, че утре можем да се видим?
    - Разбира се. До към обяд ще съм на конференция. Канят ме от съюза на свободно практикуващите консултанти. След два съм на твое разположение. Как ти се струва?
    - Чудесно, в три ще бъда в офиса ти. Ще ти донеса и диска с метериала, който нахвърлях досега. Чувала ли си се с Хари? От “Глобъл Летър Ко” ми звъняха три поредни дни.
    - Чух го, договорът ти е непоклатим и само срокът е нещото, за което можеш да се тревожиш.
    - Знам – засмя се – мисля че ще успея. Набрал съм вече скорост.
    - Аз не храня съмнения. Първа глава от работния файл е готова. Беше се поувлякал около последното съглашение за вредни емисиии. Поорязах го. Освен това, съгласувах някои неща и съм ти пратила промените. Фиксирах, точно какво искам да видя.
    - Да, ще ги погледна утре, сега съм на “сито” – така наричаха грубата редакция на първо четене.
    - Тогава те оставям! До утре в три.
    - Ще се видим при теб.
    Затвори и продължи да обработва текста. Анджелика Джейсън- Бернард, работеше с него почти от началото на кариерата му. Беше консултант и редактор на свободна практика. Работеше с някои от най-големите публицисти в момента и той се гордееше, че е от постоянните и партньори. Беше си извоювала съвсем справедливо име на печеливш експерт и Доминик можеше да го потвърди с двете си ръце. Шестдесет годишната жена бе прекарала в писателския бизнес повече от целия му живот. Притежаваше изключителен усет за стил. Той твърдо се съмняваше, че съществува по-добър съветник, щом се отнасяше до писане и събиране на данни. Тя разполагаше с великолепно функционираща мрежа от сътрудници. Беше доказала, че може да захрани с информация всеки проект. Отделно го съветваше кое предложение на издателите да приеме и веднъж спрели се на вариант, го подкрепяше докрай. При това, само успешно до сега. Когато нещата опираха до договори, неговата дясна ръка беше Хари. Щом обаче, започваше нов проект, безценнен съветник ставаше Анджелика.

    Той често признаваше, че стана писател, благодарение на нея. На невероятният и талант, да му дава съвети. Нито една от книгите му нямаше да е и наполовина толкова добра без нея. Без страхотното и умение да отстранява дефекти. Усмихна се наум и продължи да се рови в материала. Навън дъждът вече се сипеше над притъмнелия пейзаж. От време на време гръмотевици осветяваха свъсеното небе.

    Няколко часа по-късно, продължаваше в същия дух. Отпиваше от кафето си и често спираше да си подреди мислите. Нерядко си промърморваше на глас. Обичаше да пише сам. Преди инцидента всички натрапчиви шумове го разсейваха. Даже го дразнеха. Сега внимаваше още повече. Май скоро щеше да си слага тапи за уши. Ухили се на глас.

    Всъщност, ако трябваше честно да си признае, естествените шумове не се натрапваха. С насмешка си помисли, че докато пише ушите му се въртяха на всички страни. Това не беше верно, разбира се. Просто имаше такова чувство. Не харесваше ниските тонове на колите от магистралата. Носеха безпокойство.

    Харесваше много работата си. Тя бе едно от нещата, които не обичаше да обсъжда дори с близките си приятели. Единствените посветени в кухнята на професионалния му живот бяха Илона, Анджелика и Хари. За всеки друг от семейните им познати бе разрешен достъп, единствено до готовия продукт. Обичаше, когато романът му е готов, да раздава за предварителен прочит няколко екземпляра на подбрани от тях тримата, близки. Правеше го, за да види дали свършената от него работа има нужното въздействие и постига целта си. Беше наистина интересно.

    С течение на времето прерасна в по-мащабен проект. Идеята бе, разбира се на Анджелика. Започна да разпраща на редовни свои читатели копие с автограф. Около месец преди излизането на книгата му на пазара. В началото просто се вслуша в съвета на Анджелика, после се изненада колко добре работи. Благодарение на това, точно преди книгата му да излезе за масова продажба, той вече знаеше как ще бъде приета. Освен това истински се наслаждаваше на кореспонденцията с този кръг от почитатели, които го мотивираха да пише. Те нерядко му подаряваха и страхотни идеи. Две от книгите си написа точно по идея на свои фенове и това бе напечатано на първите им страници в знак на благодарност. Като материално изражение на споделения успех им изпрати подобаващ чек.

    Работата вървеше наистина добре. Радваше го, колко много бе написал. Спря за минутка, блажено се протегна в огромния кожен стол и отпи. Започваше нова глава. Само три изречения по надолу спря и се заслуша.Вероятно бе на около осемстотин ярда навътре в гората. Ръмженето от мотора на спортната и кола известяваше, че се прибира. Вече дори можеше да чуе промяната в тоновете на мотора когато автоматичната скоростна кутия сменяше предавките. Представи си я как нафукано гледа над кожения волан, потънала в ергономичната седалка. Разсмя се с удоволствие.

    Скоро колата с ръмжене паркира отпред и той стана от мястото си. Очакваше мускулите му да болят жестоко. Нищо подобно. Нямаше и намек за болка. Все пак предпазливо слезе по стълбите да я посрещне. Отвън бе започнало да се здрачава

    - Получих обаждане от Хари – пресрещна го с усмивка и продължи – канени сме на вечеря у тях с някои общи познати. Днес в осем.
    - Я, старецът е решил да ни гощава.
    - Не е старец и е загрижен за теб. Дължиш му много все пак. Нали не си забравил, че първта ти сериозна книга излезе с негови пари.
    - Не, не съм забравил, както и факта, че с процента от моите договори си купи ново Ферари и нова къща. Даже може и да се пенсионира с останалото. Надявам се, ти не си забравила, че още с първите тиражи му се издължих напълно – намигна и закачливо и протегна ръка.
    - Виж не искам да кажа това, но просто Хари е може би най-близкият ни приятел и съветник. Той се грижи за твоята, а и моята сигурност и не без негова помощ и двамата сме това което сме.Ние дори дължим, познанството си на него. Не си го забравил, нали?
    - Да, спомням си, че преди седем години се оказахме заедно на неговата маса, на негово парти и по негова идея – отвърна и остро. Не му хареса тонът с който му казваше какво да мисли за Хари.
    - Ти дори дължиш живота си на него, без неговата помощ сега нямаше да си тук.
    - Да, разбирам. Днес имаме възпоминателна вечер в чест на Хари ван Арсен. Да преговорим още веднъж какво му дължа: жена си, кариерата си и живота си. Дори мога да кажа, следвайки логиката, че всъщност живота ми е негова собственост, а жена ми неговият най-верен съюзник. Повече от идилично. Направо се просълзявам.
    - Сарказмът ти няма да промени нищо – изрече го с яд в хубавите си сиви очи – и ако не искаш да вечеряш сам или пък да пишеш до среднощ, по-добре се преоблечи и тръгвай с мен. Не мисля да прекарам вечерта в ирония и неблагодарност.
    - Всъщност сигурна ли си, че не си го виждала днес? – тънкият му нюх обезспокоително му натрапваше противната миризма на скъпи пури.
    - Това пък как да го разбирам? – гласът и звучеше ядно и той за първи път се запита какво става със жена му.
    - Нищо, просто си помислих, че...
    Илона избухна без предупреждение:
    - Виж сега, Доминик: ти изглежда си мислиш, че щом работата ти върви, щом и аз работя и щом се виждаме за вечеря в тази малка, неуютна къща, отдалечена от работата ми на повече от десет мили, в забравена от Бога гора, в която само дивечът вирее, аз трябва да съм много щастлива? Е, добре, хубаво е да си го мислиш, но аз не съм! Ако за теб да стоиш по цял ден в големия си кабинет и да разказваш на хората истории за политика и пари е много забавно, за мен не е. Ама никак! От близо четири години се опитвам да ти внуша нещо - не се чувствам добре тук! Аз винаги съм искала съседи, деца и много приятели. Ти досега си ми предложил...е, нищо от това. За капак, вместо нещо да направиш ми сервира стреса да видя разкъсаното ти тяло и най-накрая, когато отвори очи, за успокоение ми разказа най-налудничавата история, която някога съм чувала! – спря да поеме въздух, после продължи - А през цялото време докато лежеше в парфюмираната си болница, а аз се питах дали все още имам съпруг или вече съм вдовица, през цялото това време, единственият човек, който ме окуражаваше, който истински бе до мен, беше Хари! И сега той трябва да оправя кашата ти и да обяснява на всички, които са подочули идиотската ти версия, че измишльотините ти са плод на жестоката травма. Отново и единствено той! А ти дори си вярваш, неблагодарник такъв! И пет пари не даваш какво чувствам аз.
    - Илона – опита се да я прегърне, но тя грубо го блъсна и се втурна нагоре по стълбите към гардеробната си.

    Спря се объркан. Не знаеше нито какво да и каже, нито какво да направи. Едно нещо обаче, знаеше със сигурност. Днес Илона беше виждала Хари и той можеше да се закълне, че дрехите и бяха пропити с неговата миризма. Вече знаеше, по “своя” начин това, което тя не каза.

    Един час по-късно се движеха по магистралата към богатия квартал на Хари. Не направи опит да се извини, нито тя го поиска от него. Реши да не говори повече за това, тази вечер. Единствените звуци в колата бе ръмженето на спортният и двигател и ритмичното просвирване на чистачките. Дъждът бе преминал в ръмене и скоро престана съвсем.

    Не след дълго отбиха от магистралата и Фордът се заспуска по стръмно извития изход към квартала. Пристигнаха пред къщата на Хари. Беше подобаващо отдалечена от всички останали в богаташкото предградие. От красиво оформената морава около алеята за паркиране, до оградата, целият фронт на къщата бе огрян от лъчите на бели, сини и оранжеви прожектори. Гледката внушаваше помпозност и елегантност едновременно. Застланата с фин бял чакъл алея, поддържаните градини, изрязаните равно до перфектност живи плетове и разкошният вид на самата постройка, говореха за огромното състояние на притежателят и. Малкият спортен Форд на Илона почти се загуби в компанията на двата ягуара и кадилакът отпред. Вече знаеше кои са останалите гости. Не се изненада, че не видя колата на Анджелика. Ако имаше някакви негативи в работата му, то това бе пълната лична несъвместимост между нея и Хари. Слезнаха и бяха посрещнати от икономът на Хари – Салваторе. Учтиво ги покани към огромната входна врата.

    Подуши ги. После ги чу. Двата ротвайлера на Хари. Погледна в тъмното и ги видя. Втренчени в него. Не изпита страх. Разлаяха се бясно. Почнаха да сноват по оградата на огромната си волиера. Отвреме-навреме спираха и ръмжейки пак се втренчваха в него. Миризмата им носеше желание за разправа. Никога преди не се бяха държали така. Чу гласа на Салваторе, който им подвикна да млъкнат. После попита Илона как е пътувала.

    Добре че тъмнината скриваше поведението на кучетата от тях. Той обаче, виждаше всичко. Беше странно лишено от цветове. Отвърна се оттам. Очите му поели светлина, започнаха да виждат отново нормално. Не му се беше случвало преди. Достави му удоволствие. За пръв път се обърна усмихнат към жена си:
    - Влизаме ли?

    Тя кокетно се усмихна на Салваторе и без нищо да му отговори, тръгна към вратата. Той я последва. Обеща си да не и се впряга повече. Салваторе им отвори вратата. Насреща, от малката група облечени официално мъже и жени се отдели Хари с грейнало от радост лице.

    - А! Ето ви и вас! – Пое ръката на Илона, целуна я, после я прегърна и я целуна три пъти по всяка от страните и. Извърна се към Доминик и яростно разтърси ръката му – Добре изглеждаш приятел! Ела да се видиш с момчетата.

    Поведе ги към групата. Доминик разгледа присъстващите и се усмихна накриво. “Момчетата” бяха двама банкери и един високо платен финансов съветник. Останалата част от групата включваше жените им и май това бе всичко. Ухили се наум като не видя никаква “нова” приятелка. Старецът бе останал без елегантно допълнение или “допълнението” просто не беше сред компанията в момента. Той дори не си спомняше името на последната. Все едно, скоро щеше да се появи отнякъде.

    Поздрави останалите. Те като по команда се нахвърлиха към него с въпроси. Отговаряше шеговито, изслушваше ги внимателно. Пое чаша с бренди от подноса на иконома и я вдигна безмълвно към Хари. Всички отпиха. После разговорът потръгна и глъчта на жените се смеси със смеха на мъжете. Приказката се въртеше около политика и пари. Беше му приятно да е отново в тази среда, но същевременно се чувствуваше далече от скучните, снобски коментари тук.

    Пренесоха се в залата за вечери и се наредиха около огромната маса. Цялата стена бе отрупана с трофеи и снимки от ловните подвизи на домакина. В средата между всички експонати се намираше еленова глава с огромни рога. Беше на мъжкара, който Доминик застреля миналата есен. Под нея, на възпоменателна, хромирана плоча бяха изписани датата на лова и името на Доминик. Ако нещо особено много го дразнеше, то това бе именно, изложеното му на показ име. Никак не се гордееше със случката. Хари обаче, считаше това за събитие, което трябва да се помни до края на дните им. Наложи си да не гледа повече натам.

    Насочи вниманието си към компанията. От време на време плахо се прокрадваха въпроси за неприятния му инцидент. Той се чувствуваше длъжен да отговаря и да лъже, че все още няма достатъчно ясни спомени от разигралата се драма. От въпросите полъхваше болно любопитство и прозираше ирония, която дълбоко го отвращаваше. Явно слухът се бе разнесъл бързо и интерпретациите по темата се бяха превърнали в най-злободневната клюка между всичките им познати. Какво ли биха си помислили ако спокойно им разкажеше случката със сърната от сутринта.? Представи си как челюстите им увисват и очите им се ококорват от изумление. Досмеша го, после започна да се дразни. Зарови с приборите във вечерята си. С ирония си помисли, че може да напише предговор за това към новата си книга. Да публикува обяснение в уеб сайта си. Да отговаря на всички загрижени за съдбата му хроникьори.

    Явно трябваше да се примири със състоянието на нещата. Да изчака шума и интригата да се ометат с времето. Илона никак не му помагаше да се чувствува по-добре. Какво по дяволите ставаше със жена му?

    Гореше от желание да разговаря само с околните. Какво пък, явно и се бе насъбрало много в последно време. Сигурно бе права за повечето неща. Май трябваше да ги промени.

    След вечерята се заговориха около промените в политиката на партията, която му бе интересна. Така продължиха, докато неусетно настана време да си тръгват. Взеха си довиждане с присъстващите и той тръгна след Хари и жена си към вратата. На излизане се поспряха да разменят последни думи с домакина.
    - Напредваш ли с работата?
    - Той просто не се отделя от нея – Илона го изпревари с неприкрит сарказъм.
    - Е, мисля, че вече наваксвам закъснението. Утре имам среща с Анджелика и ще коментираме готовата глава. Постарала се е да ме затрупа с информация и имам някои въпроси.
    Хари се ухили до уши:
    - Моята приятелка Анджелика, може с лекота да превърне всеки, достатъчно отстъпчив млад мъж в работохолик, нали?
    - И да го накара да забрави за жена си и приятелите си – не и беше минало.
    - Да, така е. Всъщност мисля, че без нейна помощ работата ми щеше да е далеч от това, което е. Имам предвид, че ми помага страхотно и усетът и е непогрешим.
    - Както и вкусът и за хонорари – Хари май беше пийнал повечко...
    - Това май е всеобщо заболяване в наши дни – Доминик се насили да се усмихне. - Е, добре, ние няма да те държим на вратата, нали? Илона, май е време да си вземеш лека нощ с Хари, ако не искаш утре да закъснееш за работа..
    - Тръгвайте и се грижи добре за нея. Жена ти е съкровище!
    - Той със сигурност не го знае все още – тя се засмя язвително и тръгна към колата първа.
    - Влизай Хари, нали не искаш да те обвинят, че не обръщаш достатъчно внимание на другите гости. Ще се чуем по телефона. Идните седмици е твой ред да ни гостуваш.
    - Добре дяволе, прибирай се да се наспиш. Не ядосвай хубавицата, за да не останеш в кабинета си – ухили му се за последно и се обърна към вратата.

    Кимна на Салваторе, и се запъти след Илона към колата. Бесният лай на ротвайлерите нито го стресна, нито го уплаши. Беше подушил омразата им пръв.

    Прибраха се и тя без да му проговори влезе в гардеробната си, съблече се и се мушна в спалнята им. Той реши да не се натрапва и просто да я остави на мира. Отиде да се преоблече. Сложи си къси панталони и фланелка без ръкави. Влезе в банята, изми си зъбите и наплиска лицето си с ръце. Погледна се в огледалото. Беше повъзвърнал нормалния си вид и изглеждаше далеч по-добре, отколкото в “Клиника Катарина”. Не му се спеше, затова отиде до огромния въртящ се бар, извади бутилка Джони Уокър и си сипа щедро в кристална чаша. Бутна три кубчета лед, и отпи с удоволствие. Изкачи се по стълбите, влезна в кабинета и натисна дистанционното на компютъра.

    Блажено се отпусна в огромия кожен стол на колела. Отпи тново. Отвори файла, над който работи през целия следобед и пробва да нахвърли малко мисли. Не се получаваше. Остави го и се замисли върху живота си. Нещо се бе променило. Той се бе променил. Връзката му с Илона куцаше и той далеч не се заблуждаваше, че се е случило ненадейно и точно сега. Бяха имали спречквания и преди, но до такова като днешното не се бе стигало никога. Въпреки всичко с горчивина си помисли, че всъщност нейните въжделения не бяха негови.

    Не бързаше с децата, не искаше дори и да помисли за продаване на къщата. Шумните компании не му бяха по вкуса и за нищо на света не би сменил работата си, само защото тя искаше така. На нея и бе писнало да стои в кабинета му по цял ден? И как така? Всъщност нея я нямаше. Работеше и се срещаше с предостатъчно хора от високите слоеве, че да твърди озлобено, че той не и осигурява приятели и социални контакти. Това последното пък съвсем не беше вярно. Имаха гости поне веднъж седмично, правеха барбекю на двора или канеха познатите си на вечеря. Къщата избраха заедно и той много добре си спомняше радостта и от тоя избор. Никога допреди това не бе ставало дума за това, че и е далеко от града. Та тя толкова обичаше да шофира! Канеха често и Хари с неговите постоянно различни партньорки. Понякога разговаряха около пращящата камина, до сутринта. Хари и приятелките му дори често оставаха да пренощуват в стаята за гости. Не, не беше права. И безочливо го излъга, че не се е виждала с Хари. Проклетият старец нищо не му каза.

    Това не му харесваше. Спотаеното чувство за гняв отново разпери алените си пипала в ума му. Той изръмжа и допи останалото в чашата уиски. Какво, по дяволите ставаше с него? А около него? От липсата на нормален, логичен отговор, гневът му избухна. Ядно стовари юмрук върху тежката масичка за принадлежности. Тя звучно се разцепи, чашата му отхвърча със звън и се разби на пода. По-малкката част от разпуканата мебел поддаде и падна настрани. Шкафчетата се изхлузиха и разсипаха съдържанието си от листи и канцеларски принадлежности върху килима. Останалата част се облегна на разцепената грозно, дебела орехова дъска и замря. Той с неверие се вгледа в юмрука си. Не можеше да бъде!

    - По дяволите! – скочи от креслото и се наведе да събира разпилените неща. Сложи купа в единия край на бюрото и отново погледна ръката си. Не само, че нямаше драскотина, но и не го болеше. Просто ей така. Прасна тежката маса и я направи на парчета. Това не бе нормално. Беше си чиста лудост! Животът му се превръщаше в лудост и той губеше контрол върху върху себе си. При това застрашително бързо.

    Май имаше нужда от още поне едно голямо питие. Сети се, че ще му трябва и чаша. Тръгна към вратата, като внимаваше да не настъпи парченцата стъкло с босите си крака. Слезе в хола взе нова чаша, постави отново три бучки лед и отиде до бара. Извади бутилката с уиски, повъртя я в ръка, размисли, после я мушна под мишница и се запъти до кухнята за четка и лопатка. Качи се горе, почисти остатъците от чашата си и за пореден път се изтегна в стола. Отвинти капачката, наля почти до преливане и с потреперваща ръка я поднесе към устата си. Жадно отпи огромна глътка. После още една...

    Беше изпил и тази чаша, чувстваше се вече доста замаян и почти без да го осъзнава започна да си мърмори на глас. После се усети, сепнато се изправи в стола и се опита да мисли. Да, като се замислеше, май никакъв кошмарен звяр не беше. Май беше вълк. Не, те не могат да се катерят по дърветата. Беше си мечка, мечка и толкоз. От ония, черните. Беше леко посивяла от глад.От старост. Май и от двете. Знаеше ги тия гадини, беше гледал как се справят с всичко. Видя веднъж по телевизията, как в западните щати хората си патиха от тях. Как можеха да разбиват коли, да отварят врати. Хич не бяха приятни съседи. Още по на юг даже, тия зверове ловяха и ядяха алигаторите. Исусе! Съвсем се беше видиотил! Говореше си като изтлял от старческо слабоумие човечец. Вече не знаеше на какво да вярва. Полудяваше ли? Или на всяка цена мозъкът му настояваше за някакво рационално, логично обяснение. Мозъкът му или Илона? Или Хари? Тръсна глава. Така беше. Просто се бе намерил там на грешното място в грешното време. Точка. Премести листа настрани и се втренчи в две жилтеникави капчици уиски върху скъпото му бюро. Жълти и големи. Горящи. С малки като върхове на игли зеници. Скочи от стола и нервно посегна към бутилката.След кратък размисъл си наля огромна порция уиски и се пак се върна в мислите си.

    Зад гърба му в очертанията на огромния панорамен прозорец изплува пълният кръг на луната. Беше чиста безоблачна нощ и само силуетите на прехвърчащи прилепи, минаваха през огромния жълтеникав овал на небесното светило. Съвсем неусетно, умората и алкохолът започнаха да го размекват. Той с въздишка се отпусна в грамадното кресло. Напук на всичката лудост, брутално навлязла в живота му, заспа дълбок и здрав сън. Присъниха му се огромната мамеща луна, девствените, тъмни гори и безкрая на масивната планинска верига. В съня му нямаше страх. Тъкмо обратното. Окъпана в пълнолуние, дивата нощ го викаше към свободата. Той не чака за втора покана....

    Долепен до прогнилото от дъждове и червеи дърво на дъските, звярът впери огромните си очи в мрака зад паянтовата, поразкована на места, ограда. Промъкна се досами стърчащите клонки на неподдържаният декоративен храст. Ослуша се внимателно и за сетен път подуши лекия ветрец. Надигна се на задните си крака. Достигна края на високата преграда и присви уши назад. Подуши вятъра. После бавно се сниши и примижа срещу луната. Скочи. Тялото му прелетя като безплътна сянка разкривения, седемстъпков силует на оградата и тупна тежко от другата и страна. Той направи крачка от инерцията и се спря. Миг по късно безшумно се плъзна напред. Пое дълбоко въздух отново. Миризмите на големи същества наоколо бяха само две. Прокрадна се в тъмните сенки на малката уличка, по посока на гласовете. Тихо изръмжа. Изпитваше нетърпение от предстоящия лов. Промъкна се край разхвърляните варели за смет, заобиколи големия, пълен със смрадливи боклуци контейнер и се спря да подуши въздуха отново. Огромните гръдни мускули потрепераха, той продължително вдиша, после тръгна пак към звука. Скок на малко животно мигновено задейства инстинктите му. Замръзна. Безмълвно изчака изплашеният плъх да пресече пътя му. Само повдигането на бърните, издаде някакво недоволство. Сви се ниско и пропълзя върху корема си двадесетина ярда напред. Мускулите под дългата му кафеникава козина вибрираха от напрежение. Плъзгаше на стъпка и половина от земята, тежкото си поне триста и петдесет либри, тяло. Острите му нокти пробиваха коравия повърхностен слой на асфалта. Оставяха след него тънки успоредни драскотини. Инч след инч продължаваше напред. Сърдитите гласове идеха на пресекулки от мрака пред него. Всъщност за него не съществуваше мрак. Виждаше съвършено ясно. Чуваше крещящите звуци с кристална яснота. Разбираше желанията, които носят. Невероятното му обоняние доставяше феромоните на мислите малко след като се случваха. Вече по същия примитивен начин, знаеше че мъжът е едър чернокож сводник, който крещеше ядосан на изплашена жена от азиатски произход. Знаеше какви са те, без да го интересува. Освободените задръжки, изместваха частицата разум, блещукаща в съзнанието му. Можеше само да го води. Нищо друго.

    Все още бе на около седемдесет и пет ярда от тях. Продължи да се промъква нататък. Единствените звуци които издаваше бяха тихи просумтявания, щом подушваше въздуха за промяна.

    - И ако още веднъж вземеш ти да избираш кой да ти е клиент, така ще ти сритам задника, че няма и да си помислиш да работиш в тоя квартал!
    - Но той е...той е толкова извратен, тоя кучи син. Знаеш че... кара ме да...

    Последва звучна псувня и тежката ръка на големия черен мъж, силно я зашлеви през лицето. Симпатичната, слаба жена с хубаво тяло, залитна на високите си токчета и се опря на капака на колата зад гърба и. Единият от сандалите се изхлузи и босият и крак застана на пръси върху напукания асфалт. Отпусна се назад. Късата и пола откри, стройните татуирани бедра.
    - Добре...аз... добре няма повече да... да си позволя да...
    Мъжът я сграбчи за косата с едната си ръха, с другата за бедрото на левия и крак и жестоко я помете от квадратната муцуна на шевролета. Жената се блъсна в стената и се свлече със стон. Чернокожият бръкна под нашарена си фланелка. Ръката му извади автоматичен нож и широкото острие блесна над повалената жена.
    - Да не си посмяла да ми се лигавиш върху колата, мръсна жълта кучко! Ще ти рапоря шиба...
    Внезапно, красивото и лице се изопна и жената истерично изпищя. Погледът и бе вперен ужасено зад мъжа.
    - Сега пък кво да го е.... – големият чернокож се обърна със свирепо изражение и насочен пред себе си нож. Репликата застина между широките му разтворени бърни. Очите му видяха огромния, надвесен над него силует. Разшириха се толкова, че изличиха противната гримаса. После се разкрещя и той....

    Настойчивият звънът на телефона дразнещо го събуди и грубо го измъкна от комфортната чернота в която се бе преселил за дълго. Опита се да скочи от прегръдката на огромния кожен стол. Простена и почти се свлече на пода, докато се опитваше да се добере до слушалката.

    Успя да я хване накрая:
    - Да – гласът му прозвуча като късане на опаковъчна хартия.
    - Добър ден! Доктор Виктория Синклер се обажда. – после замлъкна за момент, докато той опитваше да се съживи Как сте?
    - Аз? Ъъъ... аз, знаете ли ...ами работих малко до късно и...
    - О, много съжалявам, да не съм Ви събудила?
    - Не, всъщност вече бях станал и тъкмо си правех кафе. – почти се изчерви.
    - Е, така ми се е сторило. Чудесно! Как се чувстваш сега? Имам пред вид как сте?

    Как се чувстваше? Все още ужасно пиян, по дяволите! Как друго яче би могъл? Вместо това отговори:
    - Некомфортно, когато ми говориш на Вие, но все така харесвам компанията ти за кафе – почна да си връща гласа и дързостта.
    - О, Доминик – гърлено се засмя - аз ти задавам напълно сериозен въпрос. Интересува ме, защото след два дни трябва да минеш профилактичен преглед.
    - Аха, след два дни значи? – беше сигурен, че и след два дни щеше да има по-високо октаново число на кръвта от обикновения бензин. Боже, как го разцепваше главата!
    - Открихме нещо необичайно в структурата на костната ти тъкан – каза му и преди той да успее да се намеси, продължи – нищо обезпокоително, разбира се, просто е доста странно, но... надяваме се в твоя полза...

    Ха, ако само можеше да види какво има в кръвта му, веднага щеше да го хоспитализира. Почти се разхили, но се овладя и отговори сериозно.
    - Като взема предвид, колко е необичаен животът ми напоследък, мисля че все някак си ще го понеса – започна да си спомня събитията с Илона от предната вечер.
    - А, аз лично не мисля, че имаш повод за тревога, всъщност костите ти изглеждат повече от добре, по-добре отколкото някой от нас би могъл да очаква.
    По дяволите костите! Това пък му беше последният проблем сега. Пак си наложи да отговори прилично:
    - Е, поне нещо значи ми е наред. След два дни ли казваш, трябва да намина към клиниката?
    - Да и се надявам, че каквото и да се е объркало около теб, дотогава ще е наред, нали?
    О, със сигурност, ако Илона не го застреляше до тогава. Вместо това се насили да докара бодро звучене:
    - Определено. Радвам се, че ще те видя. Както и всички от екипа – поправи се веднага.
    - Добре господин Брадфорд – алтовият глас прозвуча без престорена откровенност – ще се видим в петък сутрин, някъде след десет часа...
    - Чудесно, ще бъда там – затвори и тежко въздъхна. Вече съвсем не си усещаше главата, стомахът му бурно се бунтуваше, а в устата си имаше отвратителен вкус. Като от месо или пък нещо друго. Не беше никак сигурен какво. Хич не стоеше на място. Какво ли му стоеше на място изобщо? Чувстваше се като парцал и смяташе да пропусне закуската. Стомахът му отново напомни неприлично за себе си и той се запъти, влачейки крака към банята. Помисли, че освен цялото физическо неразположение, не се чувства и гладен. За първи път от бая време насам. Май щеше да пропусне и обеда днес. Какво толкова, бе ял вчера у Хари, по дяволите?

    Точно преди да посегне към дръжката на вратата ахна от изненада. Не беше облечен! Къде бяха дрехите му за Бога? Погледна зад бюрото си. Нямаше ги. Обърна се озадачен наляво към огромната библиотека на стената. Фланелката без ръкави и сините му къси панталони лежаха, вандалски разкъсани на пода под огромния панорамен прозорец. Той бе леко открехнат върху плъзгащите си релси. Колкото да се провре човек към декоративната тераса пред него.

    Сбърчи лице с отвращение. Колко ли бе изпил вечерта? Май, само му оставаше да се надява, че пиянският му подвиг не бе станал достояние на Илона. Като се замисли за пиянство, изведнъж му хрумна, че вече нямаше никакъв махмурлук. Никакво главоболие. Единственото, което чувстваше в момента бе силно стомашно неразположение и сънливост. Това си беше необичайно. Ама можеше да си вземе ред на опашката с необичайните неща. Намираха му се в изобилие напоследък. Поклати глава и излезе гол от стаята.

    Няколко часа по-късно, връзваше вратовръзката си и мислеше, за предстоящия разговор с Анджелика. Нямаше дори и намек от главоболие. Чувстваше се страхотно след трите часа допълнителен сън и не изпитваше угризения. Имаше куп въпроси. От отговорите на някои от тях, зависеше, завършването на книгата. Налагаше се да шофира. Илона бе заминала на работа с колата си, a след последният им разговор, желанието му да и се обажда се бе изпарило. Предпочиташе да остави нещата така. И бездруго щеше да я види след работа. Другият му вариант бе да повика такси, но по-късно следобед можеше да изникне нещо непредвидено, както често се случваше след среща Анджелика. Не, искаше да остане независим от транспорта. В крайна сметка реши, че най-после бе дошло времето да подкара купето. Колата му стоеше в гаража, топло вързан с първия етаж от задната страна на къщата.

    Мина през просторната всекидневна и отвори вратата към гаража. Очите му веднага разтвориха тъмнината и той се вгледа в колата. Мастилено-черният профил на купето наподобяваше акула. По устните му пропълзя усмивка. Извади чипа за таблото от джоба си. Заобиколи широкият, нисък силует на колата. Посегна и отвори вратата. Влезна, отпусна се назад и постави ръце на волана. Почувства се различен. Тъмния, метален звяр бе създаден единствено за него. Примижа от удоволствие. Спортната седалка го обгърна със сигурност и той почти простена от удоволствие. Постави чипа за запалване в таблото, изчака за секунда, после натисна бутона «старт».

    Мигновено, купето потрепери. Свирепият рев на осемцилиндровия би-турбо мотор, огласи гаража с тътен. Меките бели светлини на дисплея пробягаха по индикаторите на скоростомера и оборотите. Таблото грейна в светли нюанси и сферата на скоростния лост сама се озова в ръката му. Автоматичната врата на гаража се плъзна по релсите си нагоре. Бутна лоста на задна и подаде лекичко газ. Светлината на деня опипа с възхитени пръсти хищното тяло. От сумрака на гаража, черният Хамън бавно се изтегли с ръмжене. Боботещо зави назад, после замря на слънчева светлина. Два малки релефни символа изпъкваха върху гладката задница. М3 . Вратата на гаража се плъзна обратно. Той нави волана с една ръка и превключи на първа. Колата дръпна напред към масивната, пътна врата.

    Спря пред високата извита порта. Извади от ключодържателя си дистанционното и натисна бутона. Крилата от ковано желязо покорно се отместиха встрани и той бавно изтегли купето на пътя. Изчака да се върнат на местата си, сложи си колана и едва тогава натисна газта. Беше забравил тръпката от усещането. Върна му го сърдитият рев на мотора. С писък на гуми, черното БМВ го понесе към града.

    Половин час по-късно се спускаше през бариерата на охраната, пазеща подземния паркинг, под сградата на Анджелика. Изви се по спиралата до ниво три С, намери свободна клетка и с ръмжене вкара черния Хамън на заден ход. Изгаси мотора, откопча колана и излезе от колата. Десетте мили зад волана на звяра го бяха заредили с енергия. Грабна чантата с лаптопа. Вратата с мазно хлопване се сля с агресивната линия на купето. Натисна алармата и се запъти към асансьора.

    Скоро кабината плавно спря. Вратата се отвори с приятен звън и той излезе в коридора. На втората матирана врата прочете изписано с красиви позлатени букви “Топ Адвайс Бернард”. Позвъни. Вратата му отвори хубава млада жена с очила и строг виолетов костюм.
    Последно редактирано от Wolf : 04-03-2009 на 20:11
    When the full moon pales across the sky, and the madness in my veins becomes to cry, I will come for your poor, yellow soul, to bring you the terror of the ancient law; and the justice will only be а tearing rule: the only award of the hunt is your blood, you fool…

  2. БЛАГОДАРЯ Charlotte, alexalx, misticriver, Jolly Roger, kikilondon thanked for this post

Информация за темата

Потребители разглеждащи тази тема

В момента има 1 потребител(и) разглеждащ(и) тази тема. (0 регистрирани и 1 гости)

Подобни теми

  1. Последният Бойковизъм
    От Arthur's Sword EXCALIBUR във форум Общ форум
    Отговори: 46
    Последно мнение: 19-05-2013, 01:03
  2. Заем и IELTS в последният момент
    От Paint във форум Образование в UK
    Отговори: 2
    Последно мнение: 24-05-2012, 18:33
  3. Коментари по Последният лов
    От Wolf във форум Собствени творби
    Отговори: 31
    Последно мнение: 24-08-2009, 21:33
  4. Последният ”Рамбо” - 236 убийства за 93 минути
    От ctl във форум Филми, Телевизия
    Отговори: 25
    Последно мнение: 23-02-2008, 16:58
  5. Последният наборник
    От boki във форум Новини от и за България
    Отговори: 45
    Последно мнение: 27-11-2007, 20:49

Отметки

Правила за публикуване

  • Вие не можете да публикувате теми
  • Вие не можете да отговаряте в теми
  • Вие не можете да прикачвате файлове
  • Вие не можете да редактирате мненията си
  •  
Top Worktops
eXTReMe Tracker