Новият


Беше поредното начало на срок в "1- ви Интернат за надарени". Или поне това си мислеше Сара по пътя към класната стая. Училището беше срaвнително голямо и разбира се пълно с ученици. Хиляда, за да сме точни. Този интернат се броеше, като един от най- добрите,за "Надарени".
За да уточня: „Надарени” биваха наречени хората, които имаха сили непознати на нормалните. Сили, които се пазеха в тайна от хилядолетия, докато не се появи един учен, който доказа на всички "Нормални", че „Надарените” съществуват, като накара на сила (не би следвало да го накара насила, по-скоро нещо като „застави”) едно момче да използва Флаш. Ако момчето не го беше направило, щеше да бъде прегазено от един джип....
Е, Сара беше една от хилядата избрани. Директорът на интерната беше решил ограничи учениците до това число, за да не се избият. Един вид хиляда нито един повече или по- малко.
Сара беше в седми курс. Около метър и шестдесет и пет (сравнително ниска според нея). Имаше дълга до кръста, права, кестенява коса и необикновено светлосини очи, почти бели. Момичето влезе в стаята и се настани на мястото, където беше седяла и миналата година. Както през по- голямата част на изминалата година тя подраняваше с половин час и винаги беше сама в стаята. По тази причина, докато стоеше сама в празната стая Сара заоглежда всичко наоколо. Сравнително евтино устроена, с точно десет чина за двадесет души, стаята изглеждаше семпла и донякъде строга. Прозорците бяха както винаги толкова добре изчистени, че човек можеше да си помисли, че изобщо не съществуват. Беше боядисана с тъмнозелена боя и имаше зелени пердета, което много допадаше на Сара, понеже зеленото беше любимият и цвят. Имаше една черна и една бяла дъска, на която можеше да пише само преподавателя. (Това ще бъде обяснено по- късно)
След известно време звънецът би. Класната стая се изпълни бързо с момчета и момичета, които прекъснаха нейните наблюдения. Сара се усмихна, всичките и приятели бяха тук: Вики, Йонатан, Белтов, близначките Кими и Мими. Винсент, едно русо, възслабичко, с очила и пъпки по лицето момче, което Сара много мразеше. А най- гадното беше, че той трябваше да седи до нея. Единственото нещо, което Сара не харесваше в това училище бяха униформите. За момчетата това бяха тъмносини панталони и сака, с бели тениски/ризи а за момичетата – светлосини полички (които според нея бяха прекалено къси), и светлосини блузки с бели линии по ръкавите. Не след дълго би и вторият звънец и учителят влезе. Той беше нисък, но със спортна фигура, гърбав нос и тъмносини очи. „Само като го погледнеш знаеш, че е създаден за рабората си.“ Помисли си Сара.
- Мммм... добре..... - измънка си той и продължи - аз съм професор Деръл. От днес аз ще съм вашият класен ръководител и също най- лошият ви кошмар. Ще ви преподавам "Овладяване на Кромата". (Крома- това е силата, която притежават Надарените.) Или на кратко ОнК. Сега ще ви запозная с правилата, който ще бъдат спазвани при мен. Първо - никога не повтарям това, което казвам, затова ви препоръчвам да си водите бележ....
- Извинете... - обади се Винсент- може ли да повторите това което казахте преди малко отново?- Тези реплики бяха последвани от необуздан смях от страна на останалите ученици. Докато всички се смееха и подхвърляха подигравателни реплики, изведнъж през стаята премина синя светлина, която изчезна за четвърт от секундата. Това накара всички да замлъкнат. Светлината, както всички се досещаха, беше излъчена от Проф. Даръл. Всъщност, това не можеше да бъде наречено просто светлина, това беше нещо повече, нещо непознато досега, защото след като вълната премина всички се почувстваха отмалели, макар и за кратко. Всичко се случи за секунди и макар да изглеждаше, че настроението се е нормализирало, Сара изтръпна, усети, че и се гади, чувството беше, като че ли в теб се е разбила една двуметрова вълна, която е с температура от над 35°С. Това я разтревожи, защото тя знаеше от преди, че подбно усещане предвещава неприятности.
- Млади господине, бихте ли дошъл тук при мен, за да се представите!- всички знаеха, че това не беше въпрос и затова Винсент си преглътна отговора и излезе отпред.
- Ъъъъъъ... Казвам се Винсент и съм на 13 и половина...- той щеше да продължи, ако не беше прекъснат от професора.
- Винсент, искаш ли да чуеш правило номер две? - Винсент кимна положително с искрица на уважение и тонове ужас в очите, a учителя продължи: - Второто правило гласи:
„Не искам да бъда прекъсван никога”, ако не разбираш какво направи мога да ти го обясня. Ти току що наруши и двете ми правила и сега... - Кромата в него се повиши почти критично. Очите му се промениха, станаха напълно сини и засвяткаха. И един бог знае какво щеше да стане с Винсент, ако вратата не беше се отворила. В същият момент едно момче влезе в стаята.


To be continued...


Pls komment here!