Християнството (от гръцката дума christos - помазаник, “Месия”) се е зародило като една от сектите на юдаизма в І век от новата ера в Палестина. Това първоначално родство с юдаизма е изключително важно за разбирането корените на християнската религия - проявява се и в това, че първата част на библията, Стария завет - е свещена книга както за юдеите така и за християните (втората част от Библията - Новия завет, се признава само от християните и се явява за тях най-важната). Разпространявайки се сред евреите на Палестина и Средиземноморието, християнството още в първите десетилетия на своето съществуване завоюва привърженици и сред другите народи.
Възникването и разпространението на християнството е станало в периода на дълбока криза на античната цивилизация и упадъка на основните и ценности. Християнската религия е привлякла много от разочаровалите се от римското обществено устройство. Тя предлага на своите привърженици пътя на вътрешното спасение: да избягат от разложения и греховен свят в себе си, вътре в собствената си личност, на грубите плътски удоволствия се противопоставя строгия аскетизъм, а на високомерието и тщеславието на силните на деня - съзнателно смирение и покорност, които ще бъдат възнаградени след настъпването на Царството Божие на земята.
Обаче, още първите християнски общини са учели своите членове, да не мислят само за себе си, а и за съдбата на целия свят, да се молят не само за своето, но и за общото спасение. Още тогава се е проявил свойствения на християнството универсализъм: общини разхвърляни по огромното пространство на Римската империя усещали, независимо от това, своето единство. Членове на общините са ставали хора от най-различни националности. Новозаветния тезис "няма елини, няма юдеи" е провъзгласил равенството на всички вярващи пред Бога и е предопределил развитието на християнството като световна религия, не познаваща национални и езикови граници.
Потребността от единение, от една страна, и доста широкото разпространение на християнството по света - от друга, са създали сред вярващите убеждението, че ако отделния християнин може да бъде слаб и несигурен в своята вяра, то обединението на християните в единно цяло обладава Светия Дух и Божията благодат.
Следващата крачка в развитието на понятието "църква" (събрание - бел.прв.), станала идеята за нейната непогрешимост - могат да грешат отделните християни, но не и църквата. Обосновава се тезиса, че църквата е получила Светия Дух от самия Христос чрез апостолите, основали първите християнски общини. Започвайки от IV век, християнската църква периодично събира висшето духовенство на така наречените вселенски събори. На тези събори се е разработвала и утвърждавала системата на вероучението, формирали се се каноническите норми и богослужебните правила, определяли са се способи за борба с ересите. Първия вселенски събор, състоял се в Никея в 325 година, е приел християнския символ верую - кратко изложение на главните догмати, представляващи основата на вероучението.
Християнството развива узрялата в юдаизма идея за единния Бог, обладателя на абсолютната благост, абсолютното знание и абсолютното могъщество. Всички същества и предмети се явяват негово творение, всичко е създадено със свободния акт на божествената воля. Два централни догмата на християнството говорят за триединството на Бога и боговъплъщението. Според първия, към вътрешния живот на Божеството имат отношение три "ипостаси" или лица: Отец (безначалното първо начало), Син или Логос (смислово-оформящия принцип), и Светия Дух (животворящия принцип). Синът се "ражда" от Отца, Светия Дух "произлиза" от Отца. При това и "раждането" и "излизането" не са във времето , тъй като всички лица на християнката Троица са съществували винаги - те са "предвечни" - и равни по достойнство - "равночестни".
Човек, съгласно християнското учение, е направен "по образ и подобие" на Бога. Обаче грехопадението, извършено от първите хора, е разрушило богоподобието на човека, поставяйки му петното на първородния грях.
Христос, приемайки мъченията на кръста и смъртта, "изкупил" хората, страдайки за целия човешки род. Затова християнството подчертава очистителната роля на страданията. Човек, ограничаващ своите желания и страсти: "приема своя кръст", той може да побеждава злото в себе си и в окръжаващия свят. С това, човек не само изпълнява Божиите заповеди, но и сам се преобразява и извършва възлизане към Бога, заставайки по-близо до него. В това е и предназначението на християнина, неговата отплата за саможертвата на Христос. С това разбиране за човека, е свързано характерното само за християнството, понятие "тайнство" - особено култово действие, призвано да въведе божественото в човека. Това са преди всичко - кръщение, причастие, изповед (покаяние), брак, освещаване на миро (елеосвещаване)
Преследването на християнството в първите векове на неговото съществуване, е наложило дълбок отпечатък на неговия мироглед и дух. Лицата изтърпели заради своята вяра затвор и мъчения ("изповедници") или са били убити ("мъченици"), започнали са да ги почитат в християнството като свети мъченици. Изобщо идеалът на мъчениците е централен в християнската етика.
Минало време. Условията през епохите и културите са променяли политико-идеологическия контекст на християнството, и това предизвикало ред църковни разцепления - схизми. В резултат на това са се появили съперничество между различните разновидности на християнството - "вероизповедания". Така през 311 год. християнството станало официално разрешено, а в края на четвърти век при император Константин - официална религия, намираща се под опеката на държавната власт. Но постепенното отслабване на Западната Римска империя, в края на краищата е довело до нейното разпадане. Това довело до увеличаване влиянието на римския епископ (папата), който взел на себе си функциите и на светски владетел. Още през V - VII век, по време на така наречените христологически спорове, изясняващи съотношението между божественото и човешкото начало в личността на Христос, от имперската църква са се отделили източните християни: монофисти и др. В 1054 год. станало разделението на православна и католическа църкви, в основата на този конфликт лежало разбирането за свещеността на държавата - византийската църква имала подчинено по отношение на държавата, а латинската църква се стремяла да подчини светската власт.
След гибелта на Византия под натиска на турците-османлии през 1453 година, главна опора на православието се оказала Русия. Обаче и тук споровете около обредната практика в XVII век довело до разкол, в резултат на който, от православната църква се е отделило старообрядчеството.
На запад идеологията и практиката на папството, предизвикали през средните векове все повече протести както от страна на светските върхове (особено германските императори), така и от низините (движения в Англия, хуситите в
Чехия и др.). Към началото на XVI век този процес се оформил в движението Реформация.
Ще разгледаме основните вероизповедални форми на християнството, образували се в процеса на историческото развитие на християнския свят.
Още:
http://www.viavita.net/religii/hrist...erouchenie.htm
Основи на християнското вероучение
Линеен изглед
